Elizabeth Kostova Елизабет Костова
 | |  | |  | |  | |  |
From Wikipedia
Елизабет Костова (на английски: Elizabeth
Johnson Kostova, родена на 26 декември 1964
г.) е американска писателка, омъжена за
българин и прочута с дебютния си роман
"Историкът".
Родена е в Ню Лъндън, щата Кънектикът,
САЩ. Завършва „Йейл“ със степен бакалавър
по британска култура. Пее в славянския хор на
университета. Идва в България за пръв път
през есента на 1989 година, за да събира
народни песни. На митингите в София след 10
ноември 1989 г. среща бъдещия си съпруг
Георги Костов, компютърен специалист.
Двамата живеят в Ан Арбър, щата Мичиган.[1]
Променя новата си фамилия в съответствие с
българските именни традиции (т.е. Елизабет
Костова, а не Елизабет Костов).
Костова продължава образованието си в
Мичиганския университет, от където има
магистратура по изящни изкуства. Там печели
стипендия Hopwood за завършването на
романа си "Историкът", който започва да
пише през 1995 г.[2] Признава, че стилът ѝ е
повлиян от големите англоезични писатели
като Чарлз Дикенс, Томас Харди, Джордж
Елиът, Хенри Джеймс, Вирджиния Улф и Е. М.
Форстър.
Елизабет Костова (на английски: Elizabeth
Johnson Kostova, родена на 26 декември 1964
г.) е американска писателка, омъжена за
българин и прочута с дебютния си роман
"Историкът".
Родена е в Ню Лъндън, щата Кънектикът,
САЩ. Завършва „Йейл“ със степен бакалавър
по британска култура. Пее в славянския хор на
университета. Идва в България за пръв път
през есента на 1989 година, за да събира
народни песни. На митингите в София след 10
ноември 1989 г. среща бъдещия си съпруг
Георги Костов, компютърен специалист.
Двамата живеят в Ан Арбър, щата Мичиган.[1]
Променя новата си фамилия в съответствие с
българските именни традиции (т.е. Елизабет
Костова, а не Елизабет Костов).
Костова продължава образованието си в
Мичиганския университет, от където има
магистратура по изящни изкуства. Там печели
стипендия Hopwood за завършването на
романа си "Историкът", който започва да
пише през 1995 г.[2] Признава, че стилът ѝ е
повлиян от големите англоезични писатели
като Чарлз Дикенс, Томас Харди, Джордж
Елиът, Хенри Джеймс, Вирджиния Улф и Е. М.
Форстър.
Nominated for a Bulgarian of 2007 in the USA. Section: Sponsoring the Development of the Bulgarian
literature
literature
Link to the Foundation of Elizabeth Kostova:
http://ekf.bg/bg/index.php
Елизебет Костова (oт Малки обяви)
"Понякога - ненадейно - се озоваваме у дома. В ранния ноември на 1989 г. бях на 24 години, току-що бях завършила колеж в САЩ, моята
родина, и горях от желание да опозная света", разказва авторката и продължава:
"Двама приятели, американци от моя университет, споделяха мечтата ми и по-рано същата година предприехме заедно изследователска
обиколка из славянския свят, за да изучаваме и записваме тамошните народни песни.
Семейството ми в САЩ няма славянски корени, родителите ми са с шотландско-ирландски и норвежки произход, но с приятелите ми се
бяхме влюбили в музиката на много славянски народи. В колежа пеехме в един чудесен хор, Славянския хор на Йейл, и искахме по-добре
да изучим корените на аранжираните хорови композиции, крито изпълнявахме.
Събрахме пари от стипендии и от заплати (тогава работех в една книжарница, където слагах найлонови подвързии на редки и
антикварни книги, вдигах телефона и надничах в първите издания на Хемингуей), купихме си самолетни билети и диктофони, разровихме
се из библиотеките, разпратихме писма тук-там, звъннахме няколко телефона, натъпкахме брезентовите си раници с дрехи за няколко
сезона, обухме туристически обувки и през лятото поехме за Източна Европа.
Всички вече бяхме ходили в бивша Югославия и затова първо посетихме селата в Централна Босна. Там направихме повече от 30 записа
на народни певци от села и градове и посетихме места, които само две години по-късно вече нямаше да бъдат същите, защото бяха
трагично съсипани от войната.
Есента в онези селца беше прекрасна. В края на октомври бяхме готови за следващото си приключение, а то щеше да ни отведе в един
непознат за нас свят: отивахме в България.
Любимите ми песни от хоровия ни репертоар бяха български
и ми е трудно да опиша колко обсебена бях от тях; за една млада американка те звучат като гласове от друг свят, сложен и неимоверно
стар, свят на необикновени естетични традиции.
Бях свикнала да заучавам думите на тези песни по слух; ако тогава някой ми беше казал, че след 15 години в мичиганския ми дом ще се
говори колкото английски, толкова и български, щях да го зяпна недоверчиво. Когато с приятелите ми се качихме на влака от Белград за
София, беше започнало да застудява, а
аз бях нервна и възбудена, сякаш ме качваха на ракета за Марс.
Не крия факта, че влакът беше ужасен; в коридора бяха струпани купчини въглища, парното ту работеше, ту изстиваше. Увих се в одеяло с
надпис БДЖ и извадих учебника си по български. Бях на върха на щастието.
През нощта ни събудиха за паспортна проверка, после пак заспахме. Знаех, че вероятно сме прекосили границата, но нищо не можеше
да ме подготви за онзи миг на сутринта, когато със събуждането си изведнъж осъзнах, че през прозореца виждам България.
Влакът ме носеше край голи кафяви възвишения, дървета покрай някаква река, овчар със стадо и куче, тръгнали да търсят оцеляла в
късната есен тревичка, после край селце със стара жълта гара.
Аз съм рационален човек, не съм настроена мистично, въпреки че по-късно написах първия си роман на донякъде свръхестествена
тема. Не бях очаквала да почувствам, че вече съм виждала тази земя, че по някакъв начин мястото ми е тук, не подозирах, че в гърлото
ми ще заседне буца, а очите ми ще се напълнят със сълзите на преоткриването.
Заварихме София разбунена, развълнувана, обнадеждена, уплашена. Берлинската стена беше паднала точно преди седмица и
дългогодишният режим на управление в България беше в процес на промяна.
С приятелите ми учехме в Института по музикология с прекрасни преподаватели, слушахме уникални записи от десетилетията работа на
българските учени в Родопите - нашата крайна цел, ходехме на курсове по български език, дивяхме се на архитектурата на прекрасните
черкви и на двореца, обхождахме музеите, за да опознаем българската история и народни обичаи.
Същевременно наблюдавахме - по улиците, в кафенетата, из черквите и по университетските коридори - вулкана на промяната, онзи
исторически миг, който промени и моя живот.
На първия свободен демократичен митинг от 40 години
ние се покатерихме на една стена над огромната тълпа пред "Александър Невски", слушахме въздействащи (и понякога противоречиви)
слова, а аз тихомълком снимах с фотоапарата си заслушаните българи - старите и младите, студентите в дънки и с учебници под ръка,
бащите с деца на раменете си, образованите и неуките, възторжените и понякога гневни лица на един народ.
По-късно този месец сред студентите, с които се запознахме, срещнах един млад компютърен програмист, един от участниците в митинга
и двамата малко си поговорихме за студентските организации в България и в САЩ.
Топлата му интелигентна усмивка сякаш събираше всички качества на страната, която вече обиквах. Надявах се отново да го видя.
Към края на декември с приятелите ми потеглихме за Родопите и се установихме в Смолян, откъдето с автобус обикаляхме околните
села през целия януари и отново в края на февруари.
Онази зима беше невиждан студ и сняг; често се налагаше да заставаме на спирката в Устово или Райково още призори и трябваше да
подскачаме на място, за да се стоплим, или да танцуваме току-що наученото хоро за учудване и забавление на селяните, които се
прибираха у дома от града. Пъхахме в джобовете си твърдо сварени яйца и парчета салам, за да имаме нещо за закуска.
Навсякъде намирахме приятели - и в Смолян, и в онези уединени планински села, където ходехме с диктофоните си. Случваше се, докато
обядваме в някоя къща, гостоприемните домакини да ни помолят сега пък ние да им попеем; спомням си едно чудесно семейство -
както бяхме седнали да се стоплим до печката им на красивото халище, решихме да си сменим ролите - те имаха касетофон и ни
записаха как пеем.
Често се чувствах като паднала от друга планета; мнозина от българите, с които разговаряхме, никога не бяха виждали чужденци, но
навсякъде ни посрещаха с топлота, с доскоро невъзможна откритост към външния свят. За мен това беше незабравимо училище.
В началото на пролетта се върнахме в София, като минахме и през впечатляващия Рилски манастир. Там наистина отново срещнах моя
компютърен програмист и постепенно осъзнах, че се влюбвам не само в тази страна, но и в един конкретен човек.
Не съм смятала да започвам връзка с източноевропеец - всъщност тази мисъл доста ме разтревожи, - а Георги Костов по-късно ми
призна, че и той нямал никакво намерение да се обвързва със западнячка, която може би никога повече няма да види. Но ако сте
виждали как в София разцъфва пролетта, значи знаете колко е прекрасно, а нашият случай беше направо безнадежден.
Когато се върнах в Щатите, официално поканих моя българин да дойде да се запознае със семейството ми. Беше негов ред да попадне
на друга планета.
На следващата есен двамата се оженихме в Калифорния и същата година предприехме първото от безбройните си завръщания в
България.
Преди две седмици отпразнувахме 15-годишнината от сватбата - 15 години на английски и български, 15 години тежък труд и някое и
друго пътуване, посещения на американски градове и български манастири, пица и таратор на една маса. Превърнах се в българска
снаха, сестра, внучка и леля, "малката ни българка" на едни събирания и "малката ни американка" на други.
България стана моят втори дом
и аз следях премеждията и между тежките промени и нестихващата надежда. Историята й за мен се превърна в реалност и остави
дълбок отпечатък върху кариерата ми на писател, така че когато през 1995 г. започнах първия си роман - "Историкът", вече знаех, че по-
голямата част от действието ще се развива в България.
В книгата, която замислях, щеше да се разказва за едно американско семейство и за легендата за Дракула, но въпреки това романът
бавно, но сигурно ме водеше към моята втора родина. В началото на третата част на "Историкът" главният ми герой, американецът Пол,
казва:
"Първото ми впечатление от България - а и споменът, който до ден днешен пазя за нея - бяха планините, гледани от въздуха..."
Мигът, в който творбата ми ме отведе в България, за мен беше точно толкова разтърсващ, колкото и мигът, когато наистина за пръв път
видях българските планини - не от въздуха, а от прозореца на влака - по време на най-щастливото пътуване в моя живот", заключава
писателката.
Костова е започнала работа върху новата си книга веднага след излизането на "Историкът". Новата й творба ще бъде също историческа,
но от друг ъгъл, много по-различен, разказва тя пред американски медии.
В интервю пред Salon.com я питат има ли любима книжарница в Източна Европа и тя отговаря: "Всъщност не и една от причините е, че се
променят постоянно. Когато отидох за първи път в България през 1989 г., беше краят на комунистическата епоха, буквално последните
дни. Книжарниците бяха държавни и навсякъде имаше едни и същи книги.
Истински интересното място, откъдето можеше да купуваш книги, бяха антикварните магазини, където често се срещаше смесица от
стара мебел, бижута от Отоманската империя и от време на време - някоя стара, наистина стара книга. Бяха чудесни магазинчета, макар
че някои не издържаха на тежките времена, които последваха промяната към капитализъм.
Иска ми се да имах по-добър отговор. Сигурно има страхотни книжарници на места като Прага, но в България нищо не е стабилно. Не е
като в Париж, където съществува традицията на старите книжарници или киоски.
На въпроса с каква дума асоциира България, отвръща: "Планини", а когато я питат как би се наричала биографията й, казва: "Домакинята
и вампирът".
А какво не й харесва?
Най-вече войната. Защото: "Колкото повече уча история, толкова по-силно чувствам, че имаме нужда да преосмислим своята
катастрофална външна политика."
http://ekf.bg/bg/index.php
Елизебет Костова (oт Малки обяви)
"Понякога - ненадейно - се озоваваме у дома. В ранния ноември на 1989 г. бях на 24 години, току-що бях завършила колеж в САЩ, моята
родина, и горях от желание да опозная света", разказва авторката и продължава:
"Двама приятели, американци от моя университет, споделяха мечтата ми и по-рано същата година предприехме заедно изследователска
обиколка из славянския свят, за да изучаваме и записваме тамошните народни песни.
Семейството ми в САЩ няма славянски корени, родителите ми са с шотландско-ирландски и норвежки произход, но с приятелите ми се
бяхме влюбили в музиката на много славянски народи. В колежа пеехме в един чудесен хор, Славянския хор на Йейл, и искахме по-добре
да изучим корените на аранжираните хорови композиции, крито изпълнявахме.
Събрахме пари от стипендии и от заплати (тогава работех в една книжарница, където слагах найлонови подвързии на редки и
антикварни книги, вдигах телефона и надничах в първите издания на Хемингуей), купихме си самолетни билети и диктофони, разровихме
се из библиотеките, разпратихме писма тук-там, звъннахме няколко телефона, натъпкахме брезентовите си раници с дрехи за няколко
сезона, обухме туристически обувки и през лятото поехме за Източна Европа.
Всички вече бяхме ходили в бивша Югославия и затова първо посетихме селата в Централна Босна. Там направихме повече от 30 записа
на народни певци от села и градове и посетихме места, които само две години по-късно вече нямаше да бъдат същите, защото бяха
трагично съсипани от войната.
Есента в онези селца беше прекрасна. В края на октомври бяхме готови за следващото си приключение, а то щеше да ни отведе в един
непознат за нас свят: отивахме в България.
Любимите ми песни от хоровия ни репертоар бяха български
и ми е трудно да опиша колко обсебена бях от тях; за една млада американка те звучат като гласове от друг свят, сложен и неимоверно
стар, свят на необикновени естетични традиции.
Бях свикнала да заучавам думите на тези песни по слух; ако тогава някой ми беше казал, че след 15 години в мичиганския ми дом ще се
говори колкото английски, толкова и български, щях да го зяпна недоверчиво. Когато с приятелите ми се качихме на влака от Белград за
София, беше започнало да застудява, а
аз бях нервна и възбудена, сякаш ме качваха на ракета за Марс.
Не крия факта, че влакът беше ужасен; в коридора бяха струпани купчини въглища, парното ту работеше, ту изстиваше. Увих се в одеяло с
надпис БДЖ и извадих учебника си по български. Бях на върха на щастието.
През нощта ни събудиха за паспортна проверка, после пак заспахме. Знаех, че вероятно сме прекосили границата, но нищо не можеше
да ме подготви за онзи миг на сутринта, когато със събуждането си изведнъж осъзнах, че през прозореца виждам България.
Влакът ме носеше край голи кафяви възвишения, дървета покрай някаква река, овчар със стадо и куче, тръгнали да търсят оцеляла в
късната есен тревичка, после край селце със стара жълта гара.
Аз съм рационален човек, не съм настроена мистично, въпреки че по-късно написах първия си роман на донякъде свръхестествена
тема. Не бях очаквала да почувствам, че вече съм виждала тази земя, че по някакъв начин мястото ми е тук, не подозирах, че в гърлото
ми ще заседне буца, а очите ми ще се напълнят със сълзите на преоткриването.
Заварихме София разбунена, развълнувана, обнадеждена, уплашена. Берлинската стена беше паднала точно преди седмица и
дългогодишният режим на управление в България беше в процес на промяна.
С приятелите ми учехме в Института по музикология с прекрасни преподаватели, слушахме уникални записи от десетилетията работа на
българските учени в Родопите - нашата крайна цел, ходехме на курсове по български език, дивяхме се на архитектурата на прекрасните
черкви и на двореца, обхождахме музеите, за да опознаем българската история и народни обичаи.
Същевременно наблюдавахме - по улиците, в кафенетата, из черквите и по университетските коридори - вулкана на промяната, онзи
исторически миг, който промени и моя живот.
На първия свободен демократичен митинг от 40 години
ние се покатерихме на една стена над огромната тълпа пред "Александър Невски", слушахме въздействащи (и понякога противоречиви)
слова, а аз тихомълком снимах с фотоапарата си заслушаните българи - старите и младите, студентите в дънки и с учебници под ръка,
бащите с деца на раменете си, образованите и неуките, възторжените и понякога гневни лица на един народ.
По-късно този месец сред студентите, с които се запознахме, срещнах един млад компютърен програмист, един от участниците в митинга
и двамата малко си поговорихме за студентските организации в България и в САЩ.
Топлата му интелигентна усмивка сякаш събираше всички качества на страната, която вече обиквах. Надявах се отново да го видя.
Към края на декември с приятелите ми потеглихме за Родопите и се установихме в Смолян, откъдето с автобус обикаляхме околните
села през целия януари и отново в края на февруари.
Онази зима беше невиждан студ и сняг; често се налагаше да заставаме на спирката в Устово или Райково още призори и трябваше да
подскачаме на място, за да се стоплим, или да танцуваме току-що наученото хоро за учудване и забавление на селяните, които се
прибираха у дома от града. Пъхахме в джобовете си твърдо сварени яйца и парчета салам, за да имаме нещо за закуска.
Навсякъде намирахме приятели - и в Смолян, и в онези уединени планински села, където ходехме с диктофоните си. Случваше се, докато
обядваме в някоя къща, гостоприемните домакини да ни помолят сега пък ние да им попеем; спомням си едно чудесно семейство -
както бяхме седнали да се стоплим до печката им на красивото халище, решихме да си сменим ролите - те имаха касетофон и ни
записаха как пеем.
Често се чувствах като паднала от друга планета; мнозина от българите, с които разговаряхме, никога не бяха виждали чужденци, но
навсякъде ни посрещаха с топлота, с доскоро невъзможна откритост към външния свят. За мен това беше незабравимо училище.
В началото на пролетта се върнахме в София, като минахме и през впечатляващия Рилски манастир. Там наистина отново срещнах моя
компютърен програмист и постепенно осъзнах, че се влюбвам не само в тази страна, но и в един конкретен човек.
Не съм смятала да започвам връзка с източноевропеец - всъщност тази мисъл доста ме разтревожи, - а Георги Костов по-късно ми
призна, че и той нямал никакво намерение да се обвързва със западнячка, която може би никога повече няма да види. Но ако сте
виждали как в София разцъфва пролетта, значи знаете колко е прекрасно, а нашият случай беше направо безнадежден.
Когато се върнах в Щатите, официално поканих моя българин да дойде да се запознае със семейството ми. Беше негов ред да попадне
на друга планета.
На следващата есен двамата се оженихме в Калифорния и същата година предприехме първото от безбройните си завръщания в
България.
Преди две седмици отпразнувахме 15-годишнината от сватбата - 15 години на английски и български, 15 години тежък труд и някое и
друго пътуване, посещения на американски градове и български манастири, пица и таратор на една маса. Превърнах се в българска
снаха, сестра, внучка и леля, "малката ни българка" на едни събирания и "малката ни американка" на други.
България стана моят втори дом
и аз следях премеждията и между тежките промени и нестихващата надежда. Историята й за мен се превърна в реалност и остави
дълбок отпечатък върху кариерата ми на писател, така че когато през 1995 г. започнах първия си роман - "Историкът", вече знаех, че по-
голямата част от действието ще се развива в България.
В книгата, която замислях, щеше да се разказва за едно американско семейство и за легендата за Дракула, но въпреки това романът
бавно, но сигурно ме водеше към моята втора родина. В началото на третата част на "Историкът" главният ми герой, американецът Пол,
казва:
"Първото ми впечатление от България - а и споменът, който до ден днешен пазя за нея - бяха планините, гледани от въздуха..."
Мигът, в който творбата ми ме отведе в България, за мен беше точно толкова разтърсващ, колкото и мигът, когато наистина за пръв път
видях българските планини - не от въздуха, а от прозореца на влака - по време на най-щастливото пътуване в моя живот", заключава
писателката.
Костова е започнала работа върху новата си книга веднага след излизането на "Историкът". Новата й творба ще бъде също историческа,
но от друг ъгъл, много по-различен, разказва тя пред американски медии.
В интервю пред Salon.com я питат има ли любима книжарница в Източна Европа и тя отговаря: "Всъщност не и една от причините е, че се
променят постоянно. Когато отидох за първи път в България през 1989 г., беше краят на комунистическата епоха, буквално последните
дни. Книжарниците бяха държавни и навсякъде имаше едни и същи книги.
Истински интересното място, откъдето можеше да купуваш книги, бяха антикварните магазини, където често се срещаше смесица от
стара мебел, бижута от Отоманската империя и от време на време - някоя стара, наистина стара книга. Бяха чудесни магазинчета, макар
че някои не издържаха на тежките времена, които последваха промяната към капитализъм.
Иска ми се да имах по-добър отговор. Сигурно има страхотни книжарници на места като Прага, но в България нищо не е стабилно. Не е
като в Париж, където съществува традицията на старите книжарници или киоски.
На въпроса с каква дума асоциира България, отвръща: "Планини", а когато я питат как би се наричала биографията й, казва: "Домакинята
и вампирът".
А какво не й харесва?
Най-вече войната. Защото: "Колкото повече уча история, толкова по-силно чувствам, че имаме нужда да преосмислим своята
катастрофална външна политика."
From Wikipedia
Elizabeth Johnson Kostova (born December 26,
1964) is an American author.
Elizabeth Johnson was born in New London,
Connecticut and is a graduate of Yale University.
She holds an MFA from the University of Michigan,
where she won the Hopwood Award for the
Novel-in-Progress. Her first novel, The Historian,
was published in 2005, and it has become a
best-seller.
Kostova's novel, The Historian Set in four time
periods - 1930s, the 1950s, around 1973, and the
author's "present day", 2008 - this intriguing book
tells the interweaving stories of a young girl in a
quest over many parts of Europe to find out about
her father's travels in the 1950s and beyond, in
addition to those of his mentor, Professor Rossi, in
the 1930s; to unravel the secrets her father and
Professor Rossi has discovered; and, in the 1970s,
to find her father who has disappeared ostensibly
searching for her missing mother, about whom she
knows almost nothing.
She wrote The Historian over the course of ten
years. The initial flame was sparked by stories told
to her by her father, a professor, who used to regale
her with stories of the vampiric kind while travelling
Europe. Kostova was inspired to base much of the
book in Bulgaria by her Bulgarian husband Georgi
Kostov. More....
Elizabeth Johnson Kostova (born December 26,
1964) is an American author.
Elizabeth Johnson was born in New London,
Connecticut and is a graduate of Yale University.
She holds an MFA from the University of Michigan,
where she won the Hopwood Award for the
Novel-in-Progress. Her first novel, The Historian,
was published in 2005, and it has become a
best-seller.
Kostova's novel, The Historian Set in four time
periods - 1930s, the 1950s, around 1973, and the
author's "present day", 2008 - this intriguing book
tells the interweaving stories of a young girl in a
quest over many parts of Europe to find out about
her father's travels in the 1950s and beyond, in
addition to those of his mentor, Professor Rossi, in
the 1930s; to unravel the secrets her father and
Professor Rossi has discovered; and, in the 1970s,
to find her father who has disappeared ostensibly
searching for her missing mother, about whom she
knows almost nothing.
She wrote The Historian over the course of ten
years. The initial flame was sparked by stories told
to her by her father, a professor, who used to regale
her with stories of the vampiric kind while travelling
Europe. Kostova was inspired to base much of the
book in Bulgaria by her Bulgarian husband Georgi
Kostov. More....
