| All rights reserved. |
| Със Светла Теодорова за Васил Левски и националните ценности |
 | |  | |  | |  | |  |
Tema “Достойни наследници на Апостола”
Светла Теодорова e дъщерята на известния български учен Евгений K. Теодоров и авторка на представително есе от
конкурса “Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас”. Светла откликна на въпросите ми в това
интервю своевременно и с въодушевление.
Л. Николова: Светла, първо ще те помоля да се представиш накратко.
С. Теодорова: Завърших атомна физика в Софийския университет. Специализирах биофизика. Работа като научен
сътрудник в Българската академия на науките. Занимавам се с математично моделиране на биологични процеси.
Обичам много работата си. Извън професионалната работа съм писала публицистични и есеистични материали.
Пиша, когато имам потребност да споделя мислите си и написаното е плод на едно силно единство между ума и
сърцето.
Л. Николова: Твоето есе за Васил Левски е едно от представителните в конкурса “Ние трябва да сме във времето, ако
искаме времето да бъде в нас”. Всъщност то бе единственото, което бе включено между най-въздействащите от двама
члена на журито и в извествен смисъл ти си победителка, тъй като това е изключителен успех при повече от 150 есета.
Есето на твоя баща е също между представителните. Да се пише за Васил Левски по вълнуващ начин насочва съм една
семейна традиция, в която Апостолът има осoбено място. Греша ли?
С. Теодорова: Радвам се за високата оценка, която ми е дадена на конкурса. Апостолът наистина заема осoбено
място в нашето семейство. Всички в семейството дълбоко тачим и се прекланяме пред неговата памет. Защото това е
не само един изключително всеотдаен и смел човек, но и човек, достигнал уникална нравствена висота. Има и една
любопитна подробност. Това е далечното родство с Левски по майчина линия. Роднинството не е пряко. Син на първи
братовчед на Васил Левски по бащина линия, Васил Кунчев Кунчев, е бил женен за първа братовчедка на моя дядо
Тодор Нончев (бащата на майка ми). Васил К. Кунчев е разказвал на дядо ми свои спомени от детството за Васил
Левски. Най-ярки впечатления са оставили у него тайните посещения на Левски, когато той се е прехвърлял през
оградата в двора на тяхната къща и полугласно е разговарял за нещо с братовчед си.
Но писането за Левски по вълнуващ начин действително би могло да се определи като семейна традиция. Намерих в
архива на баща си една непубликувана статия (вероятно той е смятал да работи още върху нея) написана по случай
140 години от рождението на Васил Левски. Включих тази статия като приложение в книгата “Херос не е бог” (автори:
проф. Валентин Ангелов и Светла Теодорова). Книгата е за жизнения и творчески път на баща ми Евгений К. Теодоров.
Ето едни от най-силните думи на баща ми в неговото есе за Левски: “Смъртта му беше съдбоносна за времето преди
Освобождението. Тя прекъсна зреенето на цял народ за борба, за готовност за саможертва в името на свободата. Тя
прекъсна вътрешното извоюване на свободата у българина, което беше главната цел на оня, който беше неин Апостол.
Поради това и в освободената родина се оказаха голям брой роби – хора, годни да служат на господар, хора, които
търсят господар. Тъкмо поради това смъртта му беше съдбоносна и за годините след Освобождението. Надделяха
духовно неосвободените в освободената страна”
Л. Николова: Днес сме в период на преосмисляне на националните ценности и характери. Денят на обесването на
Васил Левски е момент, в който ние не трябва да забравяме, че българинът може да бъде герой и предател, борец и
роболепен, чист и коварен, почтен и лицемерен, морaлен и неморален. Една национална амбивалентност, която не е
само българска особеност, но ако се забрави, може да постави почтения пред много изпитания. Не само да се стигне
до разочарование, но и до големи жизнени загуби. Смяташ ли, че на ден като 19 февруари ние трябва да сме
идеалисти или е необходимо да се изправим като нация пред огледалото и честно да си дадем равносметка докъде
сме се развили и как да продължаваме?
С. Теодорова: Вярно е, че амбивалентността е качество, характерно за всички нации. Вярно е, че българи са
завоювали най-високи върхове на героизъм, себеотрицание и нравствена красота, които завинаги ще останат наш
скъпоценен национален духовен капитал. Но за съжаление е вярно и това, че много мътни реки от лицемерие,
пошлост и коварство са се излели. Въпреки това смятам, че на ден като 19 февруари и не само на този ден ние трябва
да запазим нашия житейски идеализъм в сърцата си! (Всъщност изглежда днес са твърде малко онези, които го имат.)
Но аз бих казала така. Да бъдем идеалисти по отношение на вярата си в доброто. И в същото време да бъдем
реалисти по отношение на заобикалящата ни действителност. Да се опитваме да обезвреждаме недостойните, а не да
заприличваме на тях. Нека Левски ни бъде пример в това отношение. Той е бил един върховен идеалист, защото се е
стремял към осъществяване на справедлива и полезна кауза. Но в същото време той е бил извънредно буден и
бдителен, рядко изобретателен в избягването на многобройните капани, които са му били залагани. Само един човек
който е идеалист може да респектира дори престъпника. Обществото има шанс да се развива и усъвършенства само
ако в него има повече бдителни идеалисти, които реално преценяват нещата, но не загубват нравствената си висота..
Л. Николова: Преди няколко дни ми се обади учителка от Плевен, която бе прочела есето ми “За кого е майка днес
България?” Аз чакам с нетърпение нейното есе, както и да се видим през юли в Карлово. Така и с теб се опознахме
задочно по повод на конкурса за Васил Левски и колкото минава времето, толкова повече осъзнавам, че приятелите,
свързани с Васил Левски, от глобалния ми нетуърк ще се окажат най-ценни и от тях най-малко мога да очаквам
разочарования. Апостoлът свързва хората с чистотата си и се превръща в ежедневието в духовна икона, пред която не
може да бъдеш непочтен, лицемерен, егоист, престъпник или коварен. И макар че някои не я забелязват тази духовна
икона, тя е във всеки български дом, тъй като святото дело на Левски бе дело за всеки българин – живял, живеещ или
който тепърва ще бъде сред нас. В своя дом ти имаш обаче, и друг един достоен пример – твоя баща. Какво най-често
си спомняш за него в ежедневието?
С. Теодорова: Чудесно казано: “Апостoлът свързва хората с чистотата си”!
Левски наистина може да бъде възприеман като духовна икона. Но за да бъде възприеман така, човек просто трябва
да излезе малко от хипнотизиращия темп на ежедневието, да остане за малко сам със себе си и да се замисли. За
хората с душевна чистота мисълта за делото и личността на Апостола е светъл и благословен духовен извор. А за онези,
които са допускали непочтеност, лицемерие, егоизъм, коварство? Струва ми се, че такива хора в минути на вглъбяване
ще изпитат угризения и ще усетят вътрешен порив да променят живота си. Един от големите пороци на нашето време е,
че човекът няма време (или няма потребност) да се замисля в дълбочина. Лолита, много верни са твоите думи:
“Святото дело на Левски бе дело на всеки българин...” Но колцина са тези, които могат да се вживеят в огромната
тежест на това свято дело и да осъзнаят личната си отговорност!
В своя живот аз наистина имам достоен пример в лицето на баща си. Може би затова баща ми така високо ценеше
нравствената чистота на Левски, защото сам той беше образец на висока нравственост. Няколко месеца преди да
напусне този свят баща ми ми каза: “За най-голяма своя заслуга считам това, че изминах живота си с изправен
гръбнак.” Какво най-често си спомням в ежедневието? – Спомням си почти всеки ден неговите думи “Въпреки
трудностите...”. Когато съм обвинявала определено стечение на обстоятелствата за неуспех или за несвършена
навреме работа, баща ми не приемаше такава позиция. И още едно нещо непрекъснато си спомням, защото с течение
на годините усетих, че то е и моя същност. Баща ми казваше, че обича три неща: работата, музиката и природата. Е, и
аз мога да кажа същото.
Л. Николова: Какво би казала на най-малките, които на 19 февруари поднaсят цветя пред паметниците на Васил
Левски в страната и по света?
С. Теодорова: Бих им казала така: “Скъпи деца, вие сега живеете радостно и безгрижно. Но когато е бил на вашите
години Васил Левски не е бил така безгрижен. Още от ранно детство той е заживял с болката на своя народ, който се е
намирал под чуждо господство. Още тогава сигурно в съзнанието му се е оформил решителният порив като порасне, да
бъде полезен на родината си. И Левски устоява на това обещание, което си е дал в детските години. Превръща се в
силен, смел, решителен и дълбоко безкористен човек, който отдава целия си живот за освобождението на България.
Левски е един от най-достойните примери за подражание. Стремете се, деца, да бъдете като него, но не само като
пораснете. Още от сега нека всеки от вас си намисли да постигне някаква хубава цел – по вашите детски сили. Такава
цел може да бъде да се учите с повече желание, да помагате на родителите си, да помагате на свои другарчета, когато
им е трудно, да се грижите за домашни любимци, да четете интересни книги, да опознавате по-добре компютъра!
Всички тези занимания ще бъдат полезни и благотворни за вас, защото ще направят живота ви по-интересен и ще ви
изграждат като личности.”
Л. Николова: Благодаря за oтделеното време и мислите, които сподели с нас. И ощe веднъж поздравления за есето ти
за Васил Левски, което е предмет на продължаващ интерес в Интернет. Щe си разреша да завърша с фрагмент от него:
“Васил Левски, Дяконе, Апостоле, сега ти оставаш незабравим заради твоето физическо ОТСЪСТВИЕ от днешния
живот! Именно поради това отсъствие днес, на теб е отредено едно благословено, едно величаво ПРИСЪСТВИЕ за
вечни времена, но в нашите сърца!”
Д-р и. Лолита Николова
Lolita Nikolova, PhD
International Institute of Anthropology
29 S State Street #206
Salt Lake City, Utah 84111
http://www.iianthropology.org
© 2008 Светла Теодорова © 2008 Лолита Николова © 2008 International Institute of Anthropology © 2008 Journey.bg
Светла Теодорова e дъщерята на известния български учен Евгений K. Теодоров и авторка на представително есе от
конкурса “Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас”. Светла откликна на въпросите ми в това
интервю своевременно и с въодушевление.
Л. Николова: Светла, първо ще те помоля да се представиш накратко.
С. Теодорова: Завърших атомна физика в Софийския университет. Специализирах биофизика. Работа като научен
сътрудник в Българската академия на науките. Занимавам се с математично моделиране на биологични процеси.
Обичам много работата си. Извън професионалната работа съм писала публицистични и есеистични материали.
Пиша, когато имам потребност да споделя мислите си и написаното е плод на едно силно единство между ума и
сърцето.
Л. Николова: Твоето есе за Васил Левски е едно от представителните в конкурса “Ние трябва да сме във времето, ако
искаме времето да бъде в нас”. Всъщност то бе единственото, което бе включено между най-въздействащите от двама
члена на журито и в извествен смисъл ти си победителка, тъй като това е изключителен успех при повече от 150 есета.
Есето на твоя баща е също между представителните. Да се пише за Васил Левски по вълнуващ начин насочва съм една
семейна традиция, в която Апостолът има осoбено място. Греша ли?
С. Теодорова: Радвам се за високата оценка, която ми е дадена на конкурса. Апостолът наистина заема осoбено
място в нашето семейство. Всички в семейството дълбоко тачим и се прекланяме пред неговата памет. Защото това е
не само един изключително всеотдаен и смел човек, но и човек, достигнал уникална нравствена висота. Има и една
любопитна подробност. Това е далечното родство с Левски по майчина линия. Роднинството не е пряко. Син на първи
братовчед на Васил Левски по бащина линия, Васил Кунчев Кунчев, е бил женен за първа братовчедка на моя дядо
Тодор Нончев (бащата на майка ми). Васил К. Кунчев е разказвал на дядо ми свои спомени от детството за Васил
Левски. Най-ярки впечатления са оставили у него тайните посещения на Левски, когато той се е прехвърлял през
оградата в двора на тяхната къща и полугласно е разговарял за нещо с братовчед си.
Но писането за Левски по вълнуващ начин действително би могло да се определи като семейна традиция. Намерих в
архива на баща си една непубликувана статия (вероятно той е смятал да работи още върху нея) написана по случай
140 години от рождението на Васил Левски. Включих тази статия като приложение в книгата “Херос не е бог” (автори:
проф. Валентин Ангелов и Светла Теодорова). Книгата е за жизнения и творчески път на баща ми Евгений К. Теодоров.
Ето едни от най-силните думи на баща ми в неговото есе за Левски: “Смъртта му беше съдбоносна за времето преди
Освобождението. Тя прекъсна зреенето на цял народ за борба, за готовност за саможертва в името на свободата. Тя
прекъсна вътрешното извоюване на свободата у българина, което беше главната цел на оня, който беше неин Апостол.
Поради това и в освободената родина се оказаха голям брой роби – хора, годни да служат на господар, хора, които
търсят господар. Тъкмо поради това смъртта му беше съдбоносна и за годините след Освобождението. Надделяха
духовно неосвободените в освободената страна”
Л. Николова: Днес сме в период на преосмисляне на националните ценности и характери. Денят на обесването на
Васил Левски е момент, в който ние не трябва да забравяме, че българинът може да бъде герой и предател, борец и
роболепен, чист и коварен, почтен и лицемерен, морaлен и неморален. Една национална амбивалентност, която не е
само българска особеност, но ако се забрави, може да постави почтения пред много изпитания. Не само да се стигне
до разочарование, но и до големи жизнени загуби. Смяташ ли, че на ден като 19 февруари ние трябва да сме
идеалисти или е необходимо да се изправим като нация пред огледалото и честно да си дадем равносметка докъде
сме се развили и как да продължаваме?
С. Теодорова: Вярно е, че амбивалентността е качество, характерно за всички нации. Вярно е, че българи са
завоювали най-високи върхове на героизъм, себеотрицание и нравствена красота, които завинаги ще останат наш
скъпоценен национален духовен капитал. Но за съжаление е вярно и това, че много мътни реки от лицемерие,
пошлост и коварство са се излели. Въпреки това смятам, че на ден като 19 февруари и не само на този ден ние трябва
да запазим нашия житейски идеализъм в сърцата си! (Всъщност изглежда днес са твърде малко онези, които го имат.)
Но аз бих казала така. Да бъдем идеалисти по отношение на вярата си в доброто. И в същото време да бъдем
реалисти по отношение на заобикалящата ни действителност. Да се опитваме да обезвреждаме недостойните, а не да
заприличваме на тях. Нека Левски ни бъде пример в това отношение. Той е бил един върховен идеалист, защото се е
стремял към осъществяване на справедлива и полезна кауза. Но в същото време той е бил извънредно буден и
бдителен, рядко изобретателен в избягването на многобройните капани, които са му били залагани. Само един човек
който е идеалист може да респектира дори престъпника. Обществото има шанс да се развива и усъвършенства само
ако в него има повече бдителни идеалисти, които реално преценяват нещата, но не загубват нравствената си висота..
Л. Николова: Преди няколко дни ми се обади учителка от Плевен, която бе прочела есето ми “За кого е майка днес
България?” Аз чакам с нетърпение нейното есе, както и да се видим през юли в Карлово. Така и с теб се опознахме
задочно по повод на конкурса за Васил Левски и колкото минава времето, толкова повече осъзнавам, че приятелите,
свързани с Васил Левски, от глобалния ми нетуърк ще се окажат най-ценни и от тях най-малко мога да очаквам
разочарования. Апостoлът свързва хората с чистотата си и се превръща в ежедневието в духовна икона, пред която не
може да бъдеш непочтен, лицемерен, егоист, престъпник или коварен. И макар че някои не я забелязват тази духовна
икона, тя е във всеки български дом, тъй като святото дело на Левски бе дело за всеки българин – живял, живеещ или
който тепърва ще бъде сред нас. В своя дом ти имаш обаче, и друг един достоен пример – твоя баща. Какво най-често
си спомняш за него в ежедневието?
С. Теодорова: Чудесно казано: “Апостoлът свързва хората с чистотата си”!
Левски наистина може да бъде възприеман като духовна икона. Но за да бъде възприеман така, човек просто трябва
да излезе малко от хипнотизиращия темп на ежедневието, да остане за малко сам със себе си и да се замисли. За
хората с душевна чистота мисълта за делото и личността на Апостола е светъл и благословен духовен извор. А за онези,
които са допускали непочтеност, лицемерие, егоизъм, коварство? Струва ми се, че такива хора в минути на вглъбяване
ще изпитат угризения и ще усетят вътрешен порив да променят живота си. Един от големите пороци на нашето време е,
че човекът няма време (или няма потребност) да се замисля в дълбочина. Лолита, много верни са твоите думи:
“Святото дело на Левски бе дело на всеки българин...” Но колцина са тези, които могат да се вживеят в огромната
тежест на това свято дело и да осъзнаят личната си отговорност!
В своя живот аз наистина имам достоен пример в лицето на баща си. Може би затова баща ми така високо ценеше
нравствената чистота на Левски, защото сам той беше образец на висока нравственост. Няколко месеца преди да
напусне този свят баща ми ми каза: “За най-голяма своя заслуга считам това, че изминах живота си с изправен
гръбнак.” Какво най-често си спомням в ежедневието? – Спомням си почти всеки ден неговите думи “Въпреки
трудностите...”. Когато съм обвинявала определено стечение на обстоятелствата за неуспех или за несвършена
навреме работа, баща ми не приемаше такава позиция. И още едно нещо непрекъснато си спомням, защото с течение
на годините усетих, че то е и моя същност. Баща ми казваше, че обича три неща: работата, музиката и природата. Е, и
аз мога да кажа същото.
Л. Николова: Какво би казала на най-малките, които на 19 февруари поднaсят цветя пред паметниците на Васил
Левски в страната и по света?
С. Теодорова: Бих им казала така: “Скъпи деца, вие сега живеете радостно и безгрижно. Но когато е бил на вашите
години Васил Левски не е бил така безгрижен. Още от ранно детство той е заживял с болката на своя народ, който се е
намирал под чуждо господство. Още тогава сигурно в съзнанието му се е оформил решителният порив като порасне, да
бъде полезен на родината си. И Левски устоява на това обещание, което си е дал в детските години. Превръща се в
силен, смел, решителен и дълбоко безкористен човек, който отдава целия си живот за освобождението на България.
Левски е един от най-достойните примери за подражание. Стремете се, деца, да бъдете като него, но не само като
пораснете. Още от сега нека всеки от вас си намисли да постигне някаква хубава цел – по вашите детски сили. Такава
цел може да бъде да се учите с повече желание, да помагате на родителите си, да помагате на свои другарчета, когато
им е трудно, да се грижите за домашни любимци, да четете интересни книги, да опознавате по-добре компютъра!
Всички тези занимания ще бъдат полезни и благотворни за вас, защото ще направят живота ви по-интересен и ще ви
изграждат като личности.”
Л. Николова: Благодаря за oтделеното време и мислите, които сподели с нас. И ощe веднъж поздравления за есето ти
за Васил Левски, което е предмет на продължаващ интерес в Интернет. Щe си разреша да завърша с фрагмент от него:
“Васил Левски, Дяконе, Апостоле, сега ти оставаш незабравим заради твоето физическо ОТСЪСТВИЕ от днешния
живот! Именно поради това отсъствие днес, на теб е отредено едно благословено, едно величаво ПРИСЪСТВИЕ за
вечни времена, но в нашите сърца!”
Д-р и. Лолита Николова
Lolita Nikolova, PhD
International Institute of Anthropology
29 S State Street #206
Salt Lake City, Utah 84111
http://www.iianthropology.org
© 2008 Светла Теодорова © 2008 Лолита Николова © 2008 International Institute of Anthropology © 2008 Journey.bg