170 години от рождението на Васил Левски
Vassil Levski's  170th Birth Anniversary   
Essays from the Media, Blogs and Forums
19 February 2007
18 July 2007
Karlovo, Bulgaria
18 юли 2007 г.
Карлово, България
In Bulgarian
Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас
We have to be in our epoch if we want to feel it in our everydayness
Artificially Inflamed Hysterics in an Immature Society

Lazar Lazarov
.Това което ме впечатли и раздразни в скандала „Митът за Батак” е че събитията не се развиха и
страстите не се развихриха по своя естествен път. Висши властови сили се намесиха, показвайки
колко лесно могат да се нарушават академичните норми у нас и колко лесно може да се
използва колективистичното отношение на българина към своята история за популистки цели.
Един академичен проект (за такъв се представя) може да доведе до остра обществена реакция.
Но случаят не е такъв - Божидар Димитров и други ченгета от БАН и извън БАН, спомняйки си как
някога опазването на чистотата на българската история беше поле за действие на „Държавна
сигурност”, подръчкват Президента. Той веднага вижда възможността да прибави нов материал в
популисткото градене на своя имидж и прави ‘декларация’ по „придобилия публичност проект на
германски университет”. Урокът по правилна история е даден от най-високо място – напълно в
традициите на социалистическата ни историческа наука - и веднага са взети съответните мерки.
Защо нещата не започнаха, например, с декларация на ‘група учени’ или нещо подобно?



А това, че мнозинството на обществените гласове изрази веднага гняв и подкрепа без да види
гореспоменатите особености, не ме учудва. Както и да е, всяко чудо - за три дни. Историята ме
накара да се замисля за нивото на нашата историческа наука и... за някои наши национални
особености.



Паметта на героите от Батак може да бъде защитавана по по-друг и по-убедителен начин. Но
нашата нация е твърде млада и твърде колективистично възприемаща своята история, за да
може да се очаква, че обществеността ще реагира по-зряло. На един опит за промяна на мита за
Жана Дарк френската общественост би реагирала по-различно и френски университет не би
отменил по този начин научна конференция за представянето на такъв проект. Ако искате да
разберете защо, прочетете по-долу едно есе, което съм писал преди две години.    





КАКВО НИ ТРЯБВА? ИНДИВИДУАЛИЗЪМ.



Често говорим, че на българина не му достигало това или онова, говорим за българска
дезорганизираност, за българска проклетия, за българска нетърпимост към успеха на другите.
Наистина, има много поводи за такива изказвания, но да не забравяме, че всички народи
откриват свои отрицателни национални черти. Важното е да се знаят и използват тези обобщени
народопсихологични синдроми, по които сравнението на различните нации става по-прегледно и
ползотворно. Такова сравнение позволява откриването на общата причина на различни прояви,
позволява формулирането на основен принцип, на който да се подчинява стимулирането на
промяна на националната култура в желана посока. А това е актуален проблем за България при
предстоящето й приемане в Европейския съюз.



Съществуват доста сравнителни изследвания на националните култури, обобщаващи много
данни за голям брой нации. Най-популярни през последните години са класификациите на
холандския учен Герт Хофстеде, който сравнява нациите по света по тяхното отношение към
социалното неравенство, към ред и законност, както и по степента на консерватизъм и на
индивидуализъм. Оказва се, че един от неговите показатели, а именно степента на
индивидуализъм, кореспондира твърде добре с  техническия прогрес в съответната страна, с
жизнения стандарт и степента на ”цивилизация” на хората в нея. Оказва се всъщност, че
нарастването на индивидуализма в едно общество е резултат на икономически напредък,
модернизация и цивилизация. Стига се до извода, че съзнателното промотиране на
индивидуализъм спомага обществото да осъществява по-бърз икономически напредък и да
достига по-висок стандарт.



Този показател на Хофстеде се движи между 0 и 100, но на практика не може да съществува
нация със 100% индивидуализъм или пък с 0% (т.е. 100% колективизъм). По неговите данни,
страната с най-висок индивидуализъм са САЩ (91%), следвана от Австралия. А с най-нисък -
изключително бедните страни на Централна Америка (като например Гватемала с 10%). Този
показател за България е 30%, а за Белгия - страната с най-близък показател до средния за
западните европейски страни - 75%. Т.е. в Белгия хората са 2.5 пъти по-индивидуалистично
настроени, отколкото в България.



Показателят за индивидуализъм се основава на данни за отношенията, които съществуват
между индивидите и социалните групи в дадена страна. И се оказва, че тези отношения са
определящи за осъществявания научно-технически прогрес, модернизация, урбанизация и
формиране на голяма ”средна класа”. Индивидуализмът се явява антипод на колективизма -
теория и практика, даващи приоритет на интересите на социални групи пред интересите на
индивида.



Когато едно общество не се съпротивлява, а обратно - подкрепя самоизявите на хората,  
идивидуалното независимо мислене, възможностите за личен избор - тогава това общество се
характеризира с висока степен на индивидулизъм. Индивидуализмът насърчава също
конкуренцията между хората.  Индивидуализмът се проявява в етиката на междуличностните
отношения, в разбирането за демокрация, за правата на човека, за патриотизъм, във
възпитанието на децата. Индивидуализмът предполага нещата да се изучават извън, или
минимално свързани, с техния социален контекст. Може би парадоксално, но страните с високо
развит индивидуализъм не се характеризират с висока степен на социално неравенство. Това е
защото индивидуализмът предполага гарантиране на еднакви права и възможности за всеки.
Индивидуалистичните общества не само признават правото на индивида на личен избор и
независимост - те организират защитата на това право. При тях индивидуалните права не могат
да бъдат обект на гласуване. Индивидуалистите ценят новите идеи и допускат че колективната
преценка за тях може да бъде грешна, допуска се подкрепа на индивидуална идея, въпреки
неодобрението й от колектива.



Докато за колективиста колективизмът звучи хуманно, а индивидуализмът - егоистично, за
индивидуалиста колективизмът е форма на експлоатация на по-способни от по-неспособни.
Индивидуалистът разчита преди всичко на себе си и при неуспех търси причината преди всичко в
себе си. В индивидуалистичните общества връзкарството и щуробаджанащината имат много по-
малко място.



Индивидуализмът е всъщност следствие на прогреса. Той се проявява и в етиката, и в
политиката, и в икономиката. Мотивите за всяко действие може да разграничават като
продиктувани от колективизъм или индивидуализъм. Българската общественост вече добре
осъзнава, че интеграцията ни в Европейския съюз изисква някои промени в разбиранията, в
ценностната система на българите. Тези промени могат да се обобщят с една дума - повече
индивидуализъм. Могат да се формулират ред принципи, които да бъдат съзнателно
пропагандирани в различните сфери на стопанския, политически и културен живот. Ще приведа
някои такива принципи и ще дам някои примери как индивидуализмът може да бъде
съзнателно поощряван, съответно от медиите и институциите за обществени науки, в
политиката/законодателството и от гражданската администрация, в училището и в нашия дом.



Връзката между жизнения стандарт и степента на индивидуализъм фактически показва защо
социализмът (теория и практика на много форми на колективизъм) в края на краищата
завършва или с икономически упадък и разруха, или пък с тоталитаризъм - и в двата случая се
стига до някакъв вид революция и ”прекрасния” комунизъм (примитивна форма на
колективизъм) практически никога не може да бъде постигнат.



Груповата психология на колективизма генерира враждебност към тези, които остават извън
групата - малцинства  или други етнически общности. Фашизмът и расизмът почиват на
колективистичното поставяне на интересите на една общност над тези на други. В обществата с
повишен индивидуализъм представата за патриотизъм е по-друга отколкото в колективистичните
общества. Колективистите са склонни да премат и защищават безрезервно националната
история, традициите, културни институции и прояви. Индивидуалистът се отнася критично към тях
и взема предвид възможните чужди контрааргументи.



Наскоро споделях с един американец българското законодателство за детските надбавки,
стимулиращи второто и третото дете в семейството, но не и четвъртото, петото и т.н. Мислех че
съм убедителен като казах, че това е съпротива срещу ”циганизацията” на нацията, но
събеседникът ми не можа да ме разбере. Би било полезно ако българските журналисти
обръщат повече внимание когато коментират каквото и да  е - събитие, случка, индивидуална или
обществена проява - каква позиция стои в дъното - колективистична или индивидуалистична.



За индивидуалиста различните форми на групиране са допустими само ако е на лице съгласие,
че правата на индивида няма да се накърняват. Наистина, оригиналната демокрация може да
се разглежда като продукт на колективизма на едно общество. Но да не забравяме, че
съвременната демокрация включва и правата на човека. Съвременната демокрация не е
толкова налагане на волята на мнозинството, колкото защита на правата на малцинството.
Трябва да бъдем много внимателни когато коментираме случки, правилници, проектозакони,
или пък правим предложения за такива, базирани на защита на ”обществения интерес”, като
отчитаме дали тази защита няма да наруши интереса и правата на отделни индивиди. Например,
практиката на използване на ”колективен трудов договор” трябва да се прилага само при
пълното съгласие на работодателите и на на всички включени в колектива. Например,
правилници или наредби, които дават предимства на ”служебните” автомобили пред частните, би
трябвало да са принципно недопустими в нашето съзнание. Трябва да забравим понятието ”
колективна отговорност” защото отговорността може да бъде само индивидуална.



Хората на изкуството и културата, заедно с медиите, са в състояние да промотират промени в
ценностната система на индивидите. Такъв процес е трудно да се организира, но медиите могат
да направят популярни принципите на индивидуализма. Най-ефективно, обаче, индивидуализъм
може да се внедрява в дългосрочен план с образованието на младото поколение. В една страна
с образователна система, основана главно на държавни училища, промотирането на
индивидуализъм може да бъде включено в принципите и методологията на обучението.



За съжаление, у нас нещата стоят твърде зле в това отношение. Родители, учители, а дори и
образователни методолози, не разбират добре и в такъв аспект промените, които
Министерството на образованието и науката се мъчи да извърши с въвеждането на тестови
системи, матури и т.н. Начинът на преподаване и изпитване на учениците, особено по такива
предмети като история, философия и, най-вече, по български език и литература, се оказва
болезнено остарял, непродуктивен, затънал в колективистичното блато на отминалия
социализъм и не спомагащ за развитието на младите хора като свободно мислещи граждани.



Образователната методология в нашето училище трябва да се преустроява с оглед стимулиране
на учениците към самостоятелна работа и лични постижения; развиване на независимо
мислене и собствен поглед върху нещата; свобода на учениците да изразяват собствено мнение;
и елиминиране на социалния контекс на събития и явления при тяхното изучаване. Особено по
литература, учениците у нас не само че са принудени да изучават готови ”сдъвкани” мисли и
оценки, но често изказването на собствено гледище от тяхна страна се приема за ”неовладяване
на материала”. Старата, изключително колективистка, Пантелей Заревска линия в българското
литературоведство е все още залегнала в учебниците и, за съжаление, в нашето училище е важно
да се заучи готов анализ от такъв тип, а не да се прочете произведението и да се мисли и
разсъждава независимо върху него. Лирични и други произведения, обогатяващи възможностите
и илюстриращи красотата на българския език, са отстъпили почти напълно място на изучаването
на т.н. ”революционна поезия”. Отговаряйки на изискванията и методиките в българското
училище, учениците са намерили за най-практично да запаметяват готови развити ”теми”.
Обществото като че ли не си дава сметка че това може да бъде дори вредно. Небходима е не
само промяна на начина на изпитване, но и цялостна промяна на учебниците.



За съжаление, родителите не само не помагат на някои усилия за промяна в нашата
образователна система, но често пречат. Те, по правило, възпитават децата си с оглед на тяхната
житейска практика от социализма. А нещата могат да започнат от най-ранна възраст, от детската
градина. Например - малките братчета и сестричета в едно смейство обикновено биват
приучавани, че играчките им са общи, вместо всяко дете да се чувства собственик и отговорно за
своя собствена играчка.



За мене огромното значение на присъединяването ни към Европейския съюз се изразява не
толкова в съответните икономически, търговски и политически последатвия. Разширените
контакти и културни сблъсъци неминуемо ще повлияят на преобладаващо колективистичния дух
на българската нация.  Не пари, а индивидуализъм ще получим ние в Европейското семейство, и
това е по-ценно.