170 години от рождението на Васил Левски
Vassil Levski's 170th Birth Anniversary
|
18 July 2007
Karlovo, Bulgaria
18 юли 2007
Кaрлово,
България
ЛЕВСКИ В ОБЩОЧОВЕШКОТО РАЗВИТИЕ
Евгений К. Теодоров
Идеята за нацията, както и националното чувство се зараждат в развитието на човечеството
късно. Зародени, те стават основа на личното самосъзнание, основен белег на личността. Оттук и
мисълта за национална свобода, като условие за осъществяването на личността. От това
схващане започва походът на народите към политическа свобода. Това самосъзнание е в
основата на народоосвободителните движения.
Самосъзнанието на българина, който чрез Паисий осъзнава личното си достойнство, неделимо
от принадлежността към една народна общност, у Левски се изявява в пълна яснота:
“Не искам да съм турски и никакъв роб!”
Левски искаше пълна национална свобода. Но и нещо повече. И пълна обществено-политическа
свобода в национално обособената родина. Като възможност за пълна изява на отделната
личност, за нейното по-дълбоко обосноваване.
Върхът се вижда когато се отдалечиш от планината. Левски, чийто гроб не е бил потърсен през
първите години след Освобождението, беше видян в по-голяма пълнота едва след като се
отдалечихме с години от него, и едва след като се отдалечихме с пълен век от момента, в който
го загубихме. Този връх ще се откроява все повече в своето величие с всяка измината година.
Такива са всички върхове. А Левски е връх в историята на тази страна, която се казва България и
която започва не с идването на славяните и на прабългарите в Балканския полуостров, а още по
времето, когато са живели траките, онези, които потънаха в славяните, но им дадоха част от себе
си – на първо място своята безгранична любов към свободата.
След като нашите прадеди са се заселили в земята, където с голяма сила се срещат източните и
западните ветрове и ветровете от юг и от север, нужни са върхове, които да посрещат бурите, за
да оцеляват равнините. Един от тези върхове през вековете ще бъде Левски. Не ежегодно, а
всекидневно поклонение е нужно. За да бъде той непрекъснато буден у всекиго. За да бъде
будна всеки ден неговата всекичасна готовност за борба и неговата всеотдайност за другите.
Задача на близките години трябва да бъде построяването на дом-паметник за поклонение. Тук
непрекъсната будност ще подържат изсечени в стените негови думи. Дом-паметник на мястото
на скромния му паметник, който не го дава в целия му ръст.
Смъртта му беше съдбоносна за времето преди Освобождението. Тя прекъсна зреенето на цял
народ за борба, за готовност за саможертва в името на свободата. Тя прекъсна вътрешното
извоюване на свободата у българина, което беше главната цел на оня, който беше неин апостол.
Поради това, и в освободената родина се озоваха голям брой роби – хора, годни да служат на
господар; хора, които търсят господар. Тъкмо поради това смъртта му беше съдбоносна и за
годините след Освобождението!
Надделяха духовно неосвободените в освободената страна. Онези, които искаха да властват,
станаха пак лакеи, както пред пашите. От тук, от лакейството започна възходът на голяма част от
тях. Които не искаха – биваха унищожавани, защото нямаше вече служба на народа, а служба на
владетеля.
Левски е герой, паднал в борбата за свободата на българския народ. И не само това. Той е
герой, паднал в борбата си за свободата на един народ изобщо, на част от човечеството.
Неговият подвиг надхвърля границите на националното ни освобождение и се вплита в
общочовешката история поради съчетанието на нравствената чистота на образа, на
всеотдайността и на пълната готовност за жертва, с прозренията на мисълта.
Левски не се загръща с мантията на предопределен от съдбата вожд, чиито слова трябва да се
приемат като откровения. Той не се явява с ореол на святост и не бива наречен “свети”, макар че
е могло да бъде наречен така. Той не се огражда с недостъпност. Не иска да бъде приет като
съвършен, а се стреми към съвършенство. Не е искал да бъде неприкосновен за критиката:
“Кажи ти моите кривици и аз твоите, та да се оправим.”
Левски е водач от нов тип, истински водач демократ, от който има да се учат поколения!
Essay by Professor Evgenij K. Teodorov
|