170 години от рождението на Васил Левски
Vassil Levski's  170th Birth Anniversary
International Essay-Contest
18 July 2007
Karlovo, Bulgaria
18 юли 2007
Кaрлово,
България
In Bulgarian
Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас
We have to be in our epoch if we want to feel it in our everydayness
ЛЕВСКИ – БЛАГОСЛОВЕНО ОТСЪСТВИЕ И ПРИСЪСТВИЕ  

Светла Е. Теодорова


Затварям очи. Замислям се. Мисля за Левски. Интересно, че в представата ми не се явява този
Левски, когото знаем от рисунки и снимки – с хъшовски дрехи и затъкнат револвер на пояса или
пък с грижливо причесани коси и папионка. Изниква един олтар. Да, висок олтар в жълто-
оранжево сияние. И пред него се откроява Левски. Но не виждам отчетливо очертанията на
образа му. Като че ли той целият е една струяща светлина. На фона на сиянието на олтара –
една пулсираща, ярка, златиста светлина. Не го виждам като на снимка, но зная, че тази
светлина е той. Изпълва ме дълбока благодарност. Чувствам се като въздигната някъде високо
над хълмистите очертания на земята, над къщите, луксозните сгради и забързаните човечета,
пресмятащи печалбата си за деня, или просто тласкани от инерцията на ежедневието. Аз съм
високо горе. Където има само светлина.

Но и най-хубавите мигове имат край. Приземявам се. Отварям очи и се замислям. Този път
искам да видя Левски сред моите съвременници. Хипотетично си представям, че той е жив.
Представям си го като един човек високо нравствен, с изключителни заслуги за страната си. Къде
ще бъде неговото място? Вероятно – държавен глава? Не, Левски бил казал, че няма да се
кандидатира за "цар", но ще отиде да помага на други народи да се освободят. Но да приемем,
че е останал в родината си, за да помага за нейното изграждане. При всички случаи биха му
поверили отговорен пост.

И ето го на такъв пост. Наред с искрените очи на тези, които го уважават, той ще започне да
вижда и сервилно разтеглени усмивки, и притворни лица, и нечистоплътни ласкателства и
угодничество. Ще усети атмосфера, в която лъжата е норма на живот, в която достолепието се е
стопило, а човешкото достойнство се трансформира в жажда за пари и пошли удоволствия. Ще
разбере, че неискреността е норма на междучовешките взаимоотношения, че обществото е
олекнало откъм личности.

Но той ще почувства и един бръснещ вятър, който духа отгоре и забива ледени игли. В момента,
когато реши да даде простор на плановете си за въздигане на службата, която ръководи, та с
това да бъде подпомогната и държавата, може да започне да усеща, че някакви невидими нишки
"във въздуха" завързват ръцете му. Телефонни обаждания, най-напред тънки намеци, после по-
твърд тон. Предлагат му облаги, за да не осъществява намеренията си. Не, той не отстъпва. Той
иска да направи онова, което е полезно за родината, за народа му. Е, Левски, щом не разбираш
ситуацията и упорстваш, щом се отказваш от привилегиите и благинката, за които други драскат
цял живот, щом фанатично си си наумил да работиш за "благото на обществото", щом толкова
много те интересува това общество и си готов да се пожертваш за него, ами… пожертвай се. Има
и други начини да бъдеш отстранен и да не се пречкаш с твоите високохуманни принципи.
Може например… да произлезе случайна злополука. Може… (защо не, това е много елегантно)
"сигурен" човек от твоето обкръжение да ти поднесе чаша кафе и на другия ден внезапно да
паднеш в къщи. Медицинско заключение: масивен инфаркт. За всички ще изглежда закономерно.
Съчувствено ще цъкат с език и ще се надпреварват да си разказват един другиму колко много си
се преуморявал напоследък, как не си знаел почивка, как си оставал на работа след работното
време… А може и друго. Евентуално по-"хуманен" за близките път – да бъдат подготвени, да не
им се стоварва отведнъж. Например карцином на панкреаса. От него няма измъкване. Ще
гаснеш бавно… Е, не много бавно. Ако те оперират, за 6 месеца си в ликвидация. Освен това този
начин има и предимство: ти ще изтърпиш големи мъки и ако някой бездарник ти е много ядосан
за това, че си срязал големите му амбиции, той ще може хубавичко да се наслади на твоите
мъки. Но и на отчаянието ти. За първи път ти – железният, непобедимият, уникалният оптимист
ще бъдеш отчаян от това, че няма да можеш да завършиш делото си. На всичкото отгоре върху
името ти вероятно ще се опитат да хвърлят сянка и добре ще се постараят да бъдеш забравен!…
Но нека сега да допуснем, че Левски не е на ръководен пост, а е редови служител. Способен,
принципен, акуратен, оригинален. Някои високо го ценят, но други… И не след дълго той ще
започне да долавя приглушеното, натрапливо буботене на мътни поточета от инсинуации и
интриги… Идва ми наум приказката за юнака, “що бозал 25 години”.

Един смел и силен юнак извършил много добри дела, спасил много хора. Но в един момент
хората се спогледали и рекли: “Този стои много по-високо от нас, той може да ни погуби.”
Дълбоко в себе си всеки знаел, че юнакът не само никого няма да погуби, но още много добрини
може да направи. Но людете усещали самочувствието си смачкано. Никой от тях не можел да се
мери с юнака. Никой не можел да стори подвизи като неговите. И вместо да се радват, да се
гордеят със своя побратим, вместо благородно да се устремят поне мъничко да пораснат всеки в
своите дела, те се смалили в собствените си очи. И за да не ги дразни това смаляване,
превърнали се в озлобени, завистливи човечета, които тарикатски си намигнали и взели
решение. Решение, което само духовни дребосъци могат да родят. Издебнали юнака докато
спял и го завързали здраво за един вековен бук. Завързали го, омотали го с много въжета – нека
загине там от глад и жажда, а те завинаги да се отърват от един нежелан еталон. Събудил се
юнакът, огледал се и тежка сянка паднала на сърцето му. Никаква трудност, никаква битка,
колкото и страшна да е тя, не била го наранявала така силно, както сега горестта заради
предателството на хората, които обичал и на които помагал от сърце. Поразтърсил юнакът
доколкото можал вързаната си снага, напънал се един път, втори път, на третия път изтръгнал
дървото с корените му и заедно с него тръгнал по пътя…

Да, така било с този юнак. Той живял преди много години, а психиката на дребните човеци е
жива и в наши дни. Но… тъй като Левски не е сред нас, той не застрашава ничие самочувствие и
няма да събужда зависти и да предизвиква отделяне на жлъчка в нечии стомаси, нито
адреналинови гейзери в нечии сърца. И разбира се няма да преживее отровни огорчения от
страна на такива, които да искат той да бъде забравен. Благословено отсъствие!

Васил Левски, Дяконе, Апостоле, сега ти оставаш незабравим заради твоето физическо
ОТСЪСТВИЕ от днешния живот! Именно поради това отсъствие днес, на теб е отредено едно
благословено, едно величаво ПРИСЪСТВИЕ за вечни времена, но в нашите сърца!

Има една изконна потребност, залегнала дълбоко в човешката душа. Потребността от отдаване
на почит към предците. Още в праисторическите общества са възниквали култове към тях.
Прадедите са били чувствани като закрилници, като духовна опора в ежедневието. При траките
например такъв е бил култът към тракийския конник (херос). Преклонението пред онези, които
вече не са сред нас, осигурява невидимото им присъствие. С радост може да се признае, че
малко са случаите на духовни уродства, когато не се чувства потребност да се тачи паметта им. И
така, годишнините на Левски, а и изобщо присъствието му в нашето съзнание дават повод да
изпитаме удовлетворението от едно преклонение, вече не само като към предшественик, но още
повече – като към изключителна личност. Но към Левски чувството е по-особено, защото тук не
става дума само за огромна и непреходна заслуга към българската нация, заслуга, която
всъщност е с общочовешки измерения! Тук става дума и за една уникална нравствена висота.
А тъй като не ни е съвременник, със своето величие Левски не ограбва самочувствието ни.
Обратно – дава ни самочувствие,  и не само национално, но и по своему човешко. Левски е една
невидима десница, която ни подкрепя да запазим оптимизма си, въпреки отвращението ни от
толкова много алчност, неискреност и безчувствие около нас. Левски се превръща за нас в един
светилник, пред който всеки може да се усамоти в едно ъгълче и да разтвори душата си като
книга пред нечии бистри очи, които го гледат отнякъде. А има ли по-близки и родни очи от тези
на Апостола! Под тяхната светлина човек може да се почувства в душата си като в свой дом, да
коленичи като пред олтар, да изпита вътрешна благодат, а може би и да разбере какво значи да
се чувстваш много богат с много малко земни блага!

170 години от рождението на Левски! Един силен повод за болезнени въпроси. Наистина ли
мисълта, че човекът може да напредне в Човечността е само безнадеждна утопия? Ще
продължи ли да бъде Homo sapiens най-съвършеното творение, което познаваме и
едновременно с това – генератор на най-тъмните деяния, които са ни известни? Отговорите са
трудни и може би още не сме узрели да ги намерим. Във всеки случай невидимото присъствие на
Левски в душите ни, ако то е постоянно, а не само в дните на неговите годишнини, ще ни помогне
да намерим пътя към светлината.

Държавното и обществено признание, което се отдава на Васил Левски като на една от
първостепенните фигури в развитието на нацията, всенародните чествания и конференции са
нещо много хубаво и важно. Но това е все пак един външен акт. Взаимоотношението на всеки
един от нас с Левски – отсъстващия и присъстващия, безмълвният диалог с него, това е
вътрешният източник на зареждане – нравствено и духовно. За някои Левски е вдъхновение,
пример за смелост и морална сила, за други той е един невидим изповедник. За всички нас
обаче мисълта за Левски е едно пречистване!