Д-р Иван Гаджев -  българин на годината САЩ (2007-2009)
(
2007, 2008-2010)
Есе от 2007 г.

На 6 януари българите в Солт Лейк празнувахме именния ден на Йордан Колев. Toй и неговата съпруга
Мария Радкова са от няколко месеца гостоприемни домакини на месечните ни партита. На тортата обаче,
пишеше <Happy Names’ Days> с имената Васил, Иван и Йордан, за да отпразнуваме традиционните
български празници в началото на всяка година в тяхната пълнота. За първи път имахме и вестник
Неделник, за който е абонирано българското общество, а през юли получените броеве ще бъдат дарени на
Градската библиотека в гр. Карлово за фонда Българите по света.

Документална миниизложба за д-р Иван Илиев Гаджев представи на българското общество в Юта едно от
големите имена в българската имиграция в Северна Америка. Материалите за изложбата бяха изпратени
лично от д-р Гаджев.

Новата книга на д-р Гаджев <Иван Михайлов – извън легендите> и неговият 70-годишен юбилей са повод той
да бъде номиниран за българин на годината в САЩ за цялостна дейност като специалист, общественик,
изследовател и автор. Известно е, че д-р Гаджев е пенсиониран ветеринарен доктор, който е имал
собствена ветеринарна болница в Детройт, а през последните години се занимава изключително с
изследователска дейност, чиито резултати са публикувани в огромни монографични изследвания. Toй e
баща на 5 деца – Мария, Катерина, Илия, Христофор и Тодор. Съпругата му Флоренс няма българско име, но
е българка, родена в САЩ. А и едва ли д-р Гаджев я нарича Флоренс вкъщи – българската му кръв кипи дори
когато произнася Америка, което личи и от имената на децата му.

<Всички знаят български> беше едно от първите неща, които чух по телефона, когато се свързах с д-р
Гаджев благодарение на съдействието на Христина Атанасова от Лос Анжелис. Като новогодишен късмет
той се оказа в Детройт, тъй като през последните години живее също и 6 месеца през годината в Гоце
Делчев.

Д-р Гаджев е от онези български личности, кoйто още след първите разменени реплики желаеш да
опознаеш колкото е възможно в по-голяма дълбочина.

<Как ще ме номинирате? Знаете ли Вие какъв човек съм?> Колко са хората по света, които още от началото
искат да предупредят, че носят със себе си може би трудни характери? А вероятно и затова д-р Гаджев е
този неуморим автор, на когото дължим два тома История на българската eмиграция в САЩ и основан
Институт за проучване на българската емиграция в Северна Америка с 40 000 тома документи, кoйто се
помещава в триетажна сграда в Гоце Делчев и за който македонците са давали 2 мил. долара.

Но не успяхме с д-р Гаджев да се разберем за новата емиграция. Като че ли той е разочарован. Дали обаче,
това разочарование е от eмигрантите или от факта, че самият негов живот се е променил, ще покаже
времето. Аз бях толкова шокирана от казаното от него, че естествено го поканих да дойде да гости в Солт
Лейк, но се оказва невъзможно. Eдно от недоуменията на д-р Гаджeв е защо идват отвъд океана българи с
по 30-40 000 долара. <Как могат да напуснат родината си?>. Този въпрос възникна у изследовател, възпитан
в традициите на икономическата емиграция. Докато в днешното глобализиращо се общество с изключителни
технологични възможности за контакти не се касае за напускане на родината, а за двойни резиденти, които
избират да живеят в повече от една държава поради по-големи възможнсти за индивидуално израстване и
развитие и практически да допринесат повече за имиджа на родината си. <Сега пък се връщат> –
продължава да разсъждава на глас д-р Гаджев. <Да но и като американски граждани, които могат винаги да
идват в САЩ и в същото време с натрупан опит и капитал да печелят в България дори повече отколкото в
САЩ> трябваше да продължа почти адвокатската защита аз.

И сега треперя какво ще напише д-р Гаджев в третия том История на българската емиграция, върху който
работи по 10-12 часа на ден, а библиотекарят на Института в Гоце Делчев го асистира, като търси
необходимите на автора документи в богатия архив. Билетът за България е купен вече за месец май. <Не
мога да дойда в Карлово на 18 юли. В Гоце Делчев ме чакат папки с подбрани документи за изследване.
Мога да си разреша само няколко пъти да отида до София за обичайните интервюта с медиите> Пояснява д-
р Гаджев. Изглежда толкова невероятно д-р Гаджев да не дойде на коктейла на българите по света и
техните приятели на 18 юли в Карлово. Аз вече започнах да търся негови приятели в България, които биха го
довели да му благодарим лично за голямото му дело. И да го запознаем с нашата леля Анка от Солт Лейк,
която също ще бъде в България за шест месеца при дъщеря си.

Не e реалистично това, което д-р Гаджев мисли за съвременните емигранти– не били добро качество.
Mисля, че не ги познава добре. Но има време и се надявам да му повлияем. А засега да го поздравим за
всичко, което е направим за българската имиграция в Северна Америка и да се надяваме, че всички, които
сме в САЩ, ще стоплим сърцето му да напише нещо хубаво и за нас. Защото го заслужаваме.

Номинациите за българи на 2007 в САЩ продължават до 15 януари. Ако познавате българи, които можете
да предложите за която и да е било категория от антропология на ежедневието, изпратете ни електронно
съобщение на адрес:
bgnom2007@iianthropology.org


Д-р и. Лолита Николова
Lolita Nikolova, PhD
International Institute of
Anthropology, Salt Lake City, Utah
http://www.iianthropology.org

Интернетни страници по темата

http://www.iianthropology.org/ivangadjev.html
http://www.iianthropology.org/nominationsbgusa2007.html
http://www.iianthropology.org/bulgariautah.html

@ 2008 Lolita Nikolova Нито един пасаж от този текст не може да се препубликува без писмено разрешение
на автора. Контактен e-mail: lnikolova@iianthropology.org
    
Текст от Български книжици
Роден е в гр. Неврокоп (днешен гр. Гоце Делчев) през 1937 г. Завършил е гимназиално образование в града
през 1954/55 г. Служил е в трудова повинност през 1956/57 г. Отказано му е да следва във висше учебно
заведение по политически причини. Едва през 1960 г. успява да стане курсист в техникума за вете¬ринарни
техници в гр. Стара Загора. Завършил е ветеринарно¬медицински институт в гр. София през 1967 г. Изпратен
е за лекар на три ТКЗС-та със шестнадесет села в Гоце Делчевско. Нелегално минава българо-гръцката
граница край с. Годешево и става политически емигрант от 3 юли 1968 г. Пристига в САЩ на 22 декември
1968 г. и се установява на постоянно местожител¬ство в гр. Детройт, щата Мичиган. Дипломира се като
първия ветеринарен лекар в Северна Америка през 1972 г. с диплом да практикува в САЩ и Канада. Бил е
активен член на българската емигрантска колония в Северна Америка. Дългогодишен пред¬седател на МПО
„Татковина" в гр. Детройт. Бил е и секретар на МПО за Северна Америка (САЩ и Канада) и Австралия.
Собстве¬ник на модерна болница за домашни животни в гр. Детройт от януари 1972 г. до декември 2002 г.,
когато се пенсионира.
Създава и ръководи Македонския научен институт „Св. Климент Охридски" в гр. Детройт през 1976 г. След
разпа¬дането на Югославия и признаването от България на Република Македония на 16 януари 1992 г,
институтът се преименува и разраства като ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В
СЕВЕРНА АМЕРИКА „ИЛИЯ ТОДОРОВ ГАДЖЕВ".
Това, което България, Славянският комитет в София и Коми¬тетът за българите в чужбина не можаха или не
поискаха да направят, го направи семейството на д-р Иван Ил. Гаджев -новопостроена триетажна модерна
сграда в центъра на гр. Гоце Делчев за преместването и функционирането на Института по история на
емиграцията „Илия Тодоров Гаджев".
Всички средства за построяването и функционирането на института са предоставени от семейство Гаджеви.
Само така до сега е запазена политическата независимост в работата и изследванията на института.
Д-р Иван Ил. Гаджев е написал и публикувал редица книги, както е и спонсорирал множество автори,
засягащи историята на България, Балканския полуостров и историята на българската емиграция в Северна
Америка.

Какво губят българите без министерство, защитаващо интересите на нашата емиграция (Про & Анти,
Година 14, брой 46 (674)
18 - 24 ноември 2004 г.)

Д-р Иван ИЛИЕВ ГАДЖЕВ


Авторът е български политически емигрант в САЩ от 1968 г. Основател и директор на Института по
история на българската емиграция в Северна Америка “Илия Т. Гаджев” с филиал в Гоце Делчев –
България
Привързаността на българина към своята страна, земя и дом е едно от неговите отличителни качества.
Само в редки случаи и поради неопределими причини той напуска родния си край. Това обяснява може
би сравнително малкия брой българи извън пределите на страната в сравнение с други националности
като италианците, ирландците, французите, германците и пр. Първоначалната българска емиграция е
била изключително икономическа. За Никола Филипов няма съмнение, че изселването е започнало още
с падането на България под турците. Знае се, че някои първенци са забегнали в чужбина, например
Константин – синът на цар Страцимира Видински, Фружин – синът на цар Иван Шишмана, книжовниците
Григорий Цамблак и Константин Костенечки и др.
Според преброяването от 30 юни 1890 г. и редовно водените американски статистики за емиграционния
поток – българите по това време са около 300 души? Цифрата не може да бъде реалистична, понеже по
това време идващите в Америка българи се регистрират като турски поданици. Понятието македонци като
национална група не е съществувало до месец септември 1944 година. Нещо повече, българите, идващи
в Америка след Илинденското въстание на масови вълни, също са регистрирани като турски граждани,
нещо което продължава чак до 1912 година. След това пък българите, идващи от Вардарска Македония
в Америка са регистрирани като югославяни, а тези от Егейска Македония са регистрирани като гърци.
През периода 1901-1920 година броят на нашенците, избрали Съединените Американски Щати за втора
Родина, е към 100 000 души. Гарантирам пред читателите, че ще бъдат неприятно изненадани, ако заявя,
че според последното преброяване на отделните национални малцинства в САЩ, направено 1990 г.,
българите в Америка са 29 595 души, а македонците са 20 365 души. Кой с чиста съвест може да повярва
на тези американски статистики?
Забърканите понятия – българин, македонец, македоно-българин, българо-македонец, идването на
българи от Вардарска Македония с български кръщелни свидетелства, но с македонски паспорти и
подобното от Егейска Македония жестоко са засегнали българския елемент в Северна Америка.
Смесените бракове също имат своята вина на изгубване на бройката българи в тях.
В очите и на най-младия и неопитен американски политик официалните сведения, че българската
националност в САЩ е представена от 29 595 души ще изглежда толкова незначителна като
гласоподавателна сила по време на политическите избори в Америка, че ние изобщо ще бъдем
пренебрегнати в сравнение да речем с 14 714 939 италианци, регистрирани в САЩ като американски
граждани, 57 985 595 германци, 38 739 548 ирландци, 10 320 935 французи, 4 680 863 от Швеция, 1 882 897
от Словения, 9 366 106 поляци, 1 582 302 унгарци, 2 951 373 гърци, 32 655 779 англичани, 544 270
хървати, 365 544 румънци и пр., и пр.
С такава статистика на потенциалните политически избиратели - гласоподаватели в САЩ, и с репутацията
на България, унаследена от нас до 10 ноември 1989 г., на какво влияние бихме могли, ние българите, да
се надяваме? Кой би ни обърнал внимание, като публичната тайна е, че тежестта на една национална
група в Америка се измерва с броя на гласоподавателите по време на изборите там?
Краят на Втората световна война и окупирането на Източна Европа от войската на Сталин, въведените там
политически реформи – конфискация на частната собственост, народният съд и контролът върху живота
от една политическа партия, предизвика масова емиграция към САЩ. Това бе политическа емиграция,
която от 1944 година до падането на комунизма в Европа – края на 80-те години, щеше да се превърне
във враг номер едно за комунистите от Съветския съюз и сателитните му държави.
Славянският комитет, оглавяван първо от главния прокурор на народния съд Георги Петров, се
превърна в неофициалната организация за шпиониране, създаване на дезинформационни слухове
против българската емиграция. Комитетът за българите в чужбина на Павел Матев беше една подобрена
агентура на Държавна сигурност и на КГБ, които чрез своя отдел – СМЕРШ – Смерт шпионам, се
занимаваха с разкриване на най-активните емигранти на Запад и с тяхното физическо премахване.
Типични са случаите с Борис Арсов, Асен Методиев Андонов, писателя Георги Марков и пр. Разкритите
архиви на Държавна сигурност дават в подробности колко заети са били органите за сигурност, дори и
политбюрото на БКП, във войната им против българската политическа емиграция на Запад.
След падането на Павел Матев за председател на Комитета за българите в чужбина бе назначена Мария
Йорданова, за кратко, а след нея - Георги Данаилов, после Гиньо Ганев, който пък бе сменен от
тридесетгодишния Антон Пиралков.
Едва ли има друга държава, в която за проблемите на българите, живеещи в чужбина да се грижат над
десет институции – АБЧ, БПЧ, МВР, МнВР, МНОТ, БР, Президентството, Комитетът по правата на човека,
БАН, Учебно-информационият център за българите в чужбина и др. Това, което българите, живеещи в
чужбина, искаха, беше специално министерство за българите, живеещи извън България. По някакви
лекомислени политически становища това досега не беше осъществено.
Червените политици досега винаги са били против създаване на едно министерство за българите,
живеещи извън България! Защо? Защото те никога няма да са в състояние да го контролират.
Българската емиграция е политическа емиграция, тя няма да се остави да бъде управлявана от хора
като Павел Матев, Гиньо Ганев и Антон Пиралков. Досегашните авгиеви обори в бившия Славянски
комитет, Комитета за българите в чужбина, та и в Държавната агенция за българите в чужбина ще трябва
да се разрушат до основи, да се дезинфекцират, та да се построи ново министерство, което да се
управлява от бивши български емигранти, които познават живота на братята си в емиграция. Това
министерство по примера на другите такива в Гърция, Македония, Румъния и Унгария трябва да е
политически неутрално и независимо. Емиграцията сама ще препоръча на министър-председателя кои
хора да се имат предвид, а не протежета на отделни партийни активисти с нечисти политически планове,
както е било досега. Служителите в това министерство да минават през конкурс и да докажат, че са
аполитични и патриоти само в името на България. Иначе и новото министерство няма да изиграе ролята
си, както Илия се пременил и като се погледнал, си останал пак в тия? Създаването на министерство за
емигрантите, живеещи извън България, трябва да се приеме като едничката идея за приобщаване на
емиграцията към България, понеже настоящата Агенция за българите в чужбина няма нито пълномощия,
нито бюджет, нито ръководители, по-способни от изброените по-горе.
От 1944 година до ден днешен властите се бояха от българската политическа емиграция. Бояха се от
тяхната популярност и настойчивост за българската истина. Те съдят остро и непримиримо.
Още от преди сто години турските поробители и чорбаджии-изедници смятаха българските емигранти за
сбирщина от хъшове и разбойници. В очите на комунистическите самовластници тя е шайка от
престъпници и предатели. Става дума за две епохи, сходни по своята политическа нетърпимост, епохи,
които доведоха до две също така сходни официални характеристики на българската политическа
емиграция. И в двата случая обаче това презрително становище на официалните власти не бе споделено
от българския народ.
Къде е истината за българската политическа емиграция? Е ли тя шайка от престъпници или пък се явява
като неотделима, съставна част от българския народ?
Веднага трябва да отбележим, че официалното твърдение, според което българската политическа
емиграция е сбирщина от престъпници, няма нито морално, нито юридическо основание. Наистина всеки
политически емигрант е нарушил две комунистически законоположения – едното, забраняващо му
всякаква политическа дейност и организация, насочена против комунизма. Другото, забраняващо на
противниците на режима да напускат страната. И двете законоположения обаче са осъдени и отхвърлени
от цялото културно човечество като несправедливи и нехуманни. Това е направено както чрез всеобщата
декларация за правата на човека на ООН, така и чрез Международния пакт за граждански и политически
права, които съглашения са приети от българските правителства. Комунистическата терминология като
“предатели” и “престъпници” няма друг смисъл освен този на обикновени политически ругатни.
Изхождайки от становището, че българската нация е идеалното съединение на всички българи,
независимо от това къде се намират те – под българско или чуждо небе, под българска или чужда власт,
ние трябва да приемем, че тази нация обхваща и българската политическа емиграция. С други думи –
политическата емиграция е едно естествено продължение на българския народ извън държавните му
граници.
Колкото и да са различни страните, в които отделните емигранти и емигрантски групи живеят и работят,
колкото и да са различни техните политически убеждения и партийна принадлежност, техните основни
задачи си остават едни и същи. Те съвпадат с поръченията, които всеки политически бежанец е получил
от своите съидейници и близки, преди да напусне България. Според тези поръчения-задачи всеки
политически емигрант, където и да се намира той, има като свой синовен дълг към Родината:
- Да осведомява външния свят и специално международните организации за всички издевателства и
неправди, които управляващата комунистическа партия е вършила и върши над българския народ.
- Да прави всичко възможно за спечелването на общественото мнение в чужбина в полза на
онеправданите и безправни български граждани и техния легитимен стремеж към свобода и
равноправие.
- Да поддържа живи връзки с народа от вътрешността с цел да се осведомява най-редовно за неговите
страдания, нужди и идеали.
- Да участвува в създаването, подържането и разпространението на свободен емигрантски печат.
- Да подкрепя с всички сили и средства борбата за свобода и независимост, водена във вътрешността на
България.
- Да се завърне в Родината си при първата вест, че на българския народ е гарантирано правото на
свободен политически живот, че в България съществува свободна политическа опозиция.
Срещу тези скромни по съдържание задачи на българската политическа емиграция се опълчиха
всичките сили на правителствата до 10 ноември 1989 г., използвайки “богатия опит” в това направление
на по-големия брат и на неговата опитна КГБ за физическото премахване и заглушаване гласовете на по-
активните политически емигранти.
Сега от разсекретените архиви ясно се вижда, че милиони долари са се харчели напълно неоснователно
за борба против емиграцията. Изпращане на агенти-провокатори сред емиграцията. Дезинформатори и
специалисти по “сухите” и по “мокрите” дела на специалната агентура, тренирана за това – типично за
страните с комунистическо управление. България се прочу с акциите с отровните чадъри. Славата на ДС,
че ръката й е по-дълга от краката на изменниците на Родината стана тяхно мото и гордост.
За изминалото половин столетие от 9.IХ.1944 г. българските емигранти създадоха свои семейства на
Запад. Създадоха много солидни и с респект бизнеси. Появиха се десетки български милионери, опитни
администратори, които не са забравили Родината си. Меланхолията на българина към България трае 10-
15 години, но любовта към България трае за цял живот. От изключителна важност сега е България да не
остане мащеха за емигрантите, както е била от 9.IХ.1944 година. Пътят към взаимно уважение и любов е
двупосочен. Българската политическа емиграция трябва да стане като мост между миналото и бъдещето
на българския морал. С живота си на Запад и преуспяването си в западната култура емигрантите са
изградили и приели нов морал, крайно различен от морала, налаган на българите за почти половин
вековната комунистическа диктатура.
България и новите политици не разбират, че българската емиграция е съдбоносно важна за България.
Думите, които се отправят към нея от политиците са: “Пари ми дай, не ми давай акъл!” Много лесен е
отговорът, че “ако имаше акъл, нямаше да имаш нужда от пари!”
Честите и големи статии по българските вестници със заглавия “Богати българи от чужбина ни залъгват
с милионите си” не правят чест на хората, които са ги писали и на онези, които ги оправдават. Да очакваш
от онези, които Държавна сигурност до 10 ноември 1989 година търсеше под дърво и камък да
ликвидира, сега автоматично да забравят миналото и да започнат да прехвърлят милионите си долари,
за да може хора като Павел Матев, Гиньо Ганев и Антон Пиралков да ги прахосат, както стана с
милионите на Иван Скендеров и др., е повече от утопия и унижение. Да се очаква, че Августин Пейчинов е
трябвало да подари на България 130 милиона долара през февруари 1996 година, както и Игнат Канев да
строи безплатни хотели в България в момента, когато бивши партийни величия с откраднатите от
българския народ пари откриваха бизнеси по Австрия, а приятелите на Андрей Луканов все още не са
издирени и наказани за източването на милиарди долари от държавната хазна, е нещо подходящо за
научно-фантастичен филм.
Това, което засега е най-необходимо за България и за българските политици, ако има такива, е бързото
създаване на специално министерство за българите, живеещи извън България. И когато това
министерство се управлява от проверен бивш политически емигрант, чак тогава ще може да се разчита за
капиталовложения на милиарди долари от страна на българската емиграция, живееща извън България.
Диагнозата е явна. Сега е важно да се приложи и подходящото лекуване.


Откъс от книгата на д-р Иван Гаджев "История на българската емиграция в Северна Америка".
От
Атака)
Aко трябва да посоча пример за обикновен на пръв поглед изселник, който сякаш се е разминал с
американската мечта - без изключителни заслуги пред родината и приемницата й, пред световното
работническо движение, Коминтерна или човечеството, и въпреки това заслужил името му да фигурира в
пантеона на емиграцията ни - това несъмнено ще бъде Елисавета Колчагова-Даскалова.
Все пак ще призная, че това рядко цвете на човешка доброта и отзивчивост - качества, за които
географските разстояния и граници не могат да бъдат пречка, не е покълнало на безплодна почва.
Прадядо й по бащина линия е един от първите български свещеници на гр. Банско. В родната му къща се
приютява единственото тамошно "школо", в което учителства по-късно и баба й Милана. Тя е сестра на
Лазар Младенов, достигнал до високия сан католически епископ с почетна длъжност Главен
библиотекар на Ватиканската библиотека. Това му позволява да открие уникални за българската история
документи. Прабаба й по майчина линия убива с пушка турчин, дръзнал да се покатери една вечер на
ябълково дърво в двора й, за да я наблюдава как се съблича. Тя не се стресва и от турския кадия,
заявявайки, че би направила при тези обстоятелства същото и с него. Оправдават я. Бащата Лазар
Георгиев Колчагов е сред най-безстрашните участници в Илинденското въстание и Балканската война.
Бил се е рамо до рамо с Яворов на 1 октомври 1912 г. над с. Якоруда, приятел е на Гоце Делчев. Баба
Милана също не остава извън общия революционен кипеж - пренася под фустата си оръжие за
македонските четници. Турски съд обявява награда от 2000 златни лири за главата й и задочна присъда
101 години тъмница. Налага се през февруари 1903 г. тя да бъде прехвърлена с двете й деца в свободна
България, като при тежкия преход се разминали на косъм с "бялата смърт".
Елисавета се ражда на 28 март 1903 г. в гр. Банско като трето от петте деца на семейството. Завършила
прогимназия, тя не можела да си позволи поради беднотията по-нататъшно обучение.
В един ден на 1922 г. в село Лъджене, където принудително се заселили, тя случайно зърнала младеж,
дошъл според слуховете от Америка, за да си намери нашенска булка. Още като малка разказите на
американски мисионери в Банско изградили в детското й съзнание притегателно-приказна представа за
далечния континент. А сега имала възможност така лесно да осъществи мечтата си! Толкова била обзета
от нея, че не я плашела конкуренцията на другите селски красавици, които също не били равнодушни към
редкия шанс. Нямала значение и малката подробност, че женихът изобщо нямал представа за
съществуването й. Три дни след това 19-годишното момиче се сгодило за принца от приказките, а след
седмица, на 19 февруари 1922 г., била сватбата. Тази интересна българка е споделяла с мен: "Аз се
ожених за него фактически от любов към Америка. Любовта ни дойде по-късно, когато се родиха и
нашите три деца - Мария, Иван и Николай."
Почти веднага след сватбата младото семейство взема влака за Шербург и оттам с параход се озовава
на Нюйоркското пристанище. Елисавета така и не зърва прочутата статуя, обгърната от плътния воал на
зимните мъгли. Крайната цел е Детройт, където мъжът й притежава скромна лимонададжийница. Още на
следващата година младата булка, заедно със сънародничката си г-жа Ф. Бабаджова, организира в
дома си Българо-македонско благотворително дружество "Съединение". Основават и българска секция
към Космополитния клуб, където членуват много етнически и американски дружества. Елисавета едва
смогва в печенето на баници, чрез продажбата на които в Интернационалния институт се набират дарения
за България. След земетресението в Пловдив и големия пожар в Банско тя оглавява акции за помощи.
Зареждат се беседи и сказки по американски църкви за популяризиране не само на кухнята и
етнографията ни, но и на историята, мъките и изпитанията, през които е преминал българският народ.
Умира племенницата на мъжа й, вдовица, която оставя пълни сираци две малки дечица. Явили се хора,
желаещи да ги осиновят, но милостивото сърце не й позволило да ги повери на друг. През 1954 г.
смъртта на съпруга й я оставя сама с пет деца. Силният ген ги амбицира сами да поемат
предприятийцето, а майката работи 9 години като продавачка. Тежи й, че не й остава време да обърне
сериозно внимание на английския си. Затова записва вечерна гимназия и я завършва като 61-годишна
абитуриентка на 11 юни 1964 г., привличайки вниманието на пресата. Местните вестници с удоволствие
отделят място в специализираните си рубрики на амбициозната емигрантка. Тя запознава американските
читатели от 3-милионния град на заводите "Форд" с бита, ритуалите, обичаите и кухнята на един далечен
народ, който има в Детройт 10-хилядна колония. Америка узнава тайните по приготвянето на български
гювеч, пълнени чушки и прочутата вита баница на леля Елисавета.
Тя бе една от най-атрактивните активистки на Интернационалния детройтски институт. За особен принос в
неговите инициативи през 1960 г. бе наградена лично от кмета Джером Ковино. Даскалова 18 години
неизменно присъстваше в местния български радиочас, радваше се на близо 50-членната си фамилия.
Толкова много са бедните, новопристигнали през втората половина на отминалия век емигранти, познали
уюта на нейния типично български дом, тихата успокояваща напевност на гласа й с неизкоренен бански
диалект, напомнящ за нещо неповторимо родно! Винаги съчувстваща, тя беше готова да протегне за
помощ ръка на всеки изпаднал в беда. В края на 1981 г. журналистката от "Детройт нюз" Барбара Лейси
пише възторжено за родолюбивите й инициативи, за нейните гозби, отсъстващи в готварските книги, и за
колекцията й от невероятни български плетива и шевици. Ограничените географски познания на
обикновения американец, бъркащ често "бългериън" с "хънгериън" (унгарец), само я стимулират
допълнително да популяризира родината си. Очеркът завършва така: "Гледах тази жена, брулена от
ветровете, посребрена от времето, раздавала се щедро на другите - на съпруг, на деца и на своите
сънародници. Гледах я и си мислех: "Не, не е изсъхнал българският корен, дори посаден на другия край
на света..."
Паметта за Елисавета Даскалова е жива - както за хората, с които обичаше да общува, така и чрез
огромния й архив, награди, библиотека, повереници от нея за съхранение.
Истинска Баба Тонка в далечна Северна Америка!
Д-р Иван Илиев Гаджев
Иван Михайлов – отвъд легендите
Автор: Д-р Иван Гаджев
Раздел: Османски период и
Българско възраждане
Издателство: УИ „Св. Климент
Охридски”
Народност: българска
първо издание, 2007 год.
твърди корици, 924 стр.
Цена: 39,00 лв (от
Български книжици)
Д-р Иван Гаджев със семейството си на
23.12.2007 г.
От ляво надясно: дъщерите му Мария
Гаджева и Катерина Гаджева, снаха му
Кристи, синът му Илия Гаджев, седнал д-р
Гаджев, съпругата му Флоренс (българка,
родена в САЩ) и синът му Христофор
Гаджев. Отсъства синът му Тодор Гаджев,
който е в България.