170 години от рождението на Васил Левски
Vassil Levski's  170th Birth Anniversary
International Essay-Contest
19 February 2007
18 July 2007
Karlovo, Bulgaria
18 юли 2007
Кaрлово,
България
In Bulgarian
Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас
We have to be in our epoch if we want to feel it in our everydayness
Молим ти се, Апостоле, прости ни…

Наш скъпи апостоле, прости ни! Много, наистина много сме виновни пред тебе. Ние, българите,
сме виновни – пред тебе, нашия апостол на свободата. Виновни сме, ама не си го признаваме.
Дълга е за разправяне нашата, но трябва.

Ти напусна грешната земя, увисвайки на бесилото, а ние останахме. Ти сега си, разбира се, в рая
– а пък ние след теб успяхме на моменти да си устроим същински ад тук, на земята. Много сме
грешни и много сме виновни. Изглежда трябва да си признаем и това, че много сме и глупави…
Ти умря за свободата ни, затуй те наричаме наш “апостол на свободата”. Ние обаче за тази
свобода се оказахме съвсем недостойни. И тогава, когато ти беше жив и обикаляше България в
снежните преспи да правиш своите комитети – а ние се криехме, залостени зад кепенците. И
после, след като ти вече увисна на бесилото – а пък ние плачехме. Плачехме, но не толкова за
теб, а заради своята подлост и заради своето безсилие. Осиротяхме без теб, и започнахме да се
държим съвсем недостойно. Както се казва… “ударихме я през просото”.

Ти всичко знаеш, ти всичко си видял отгоре, но ние сме длъжни сами да си го признаем. И ето,
дойде моментът да го сторим.

Ние сме големи страхливци, апостоле – не сме като теб, а сме си едни треперковци. Във
въстанията, които се вдигаха из българските земи, мнозинството от нас само трепереха, здраво
залостени зад портите и скрити зад дуварите си. Треперехме, докато ония, лудите глави, се
вдигаха срещу отоманския враг. Но бяха малцина, и затова всичко свърши в пожарища и
кървища. Ние още по-силно се разтрепервахме, щом ноздрите ни усещаха този мирис на кръв и
на изгоряло.

Защо се държахме така подло ли? Ами защото ни беше страх: най-обикновен животински страх
си беше нашето. Треперехме, защото знаехме, че който се вдигне, ще изгори в неравната борба.
И затуй чакахме комшията най-напред да се вдигне, а той… чакаше нас. И така се чакахме, а пък
ония, лудите глави, си изгоряха млади и зелени, милите!

Мислехме за всичко друго, но не за достойнството си. Страхливци си бяхме, това е! Мислехме за
къщята си, за имотеца си, за добитъка си, но… само за себе си не мислехме. Държахме се като
баби. Май още тогава забравихме да мислим за себе си, отказахме се да бъдем мъже – и в туй
ни е грешката…

Затова ти си прав като изричаше често: “Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат
на тепсия”. Такива сме, апостоле, точно така си е. Но даже когато ни я поднесат на тепсията, пак
не знаем що да правим с нея. Тя не се… яде, нито пък става за да я сложим в скриновете като
драгоценно съкровище или имане. Свободата, апостоле, според нашите представи, е нещо
като… полъх на вятъра. А ний ценим само “реалните неща” – тия, дето могат да се пипнат с ръка
и да се видят с око. Такива сме, наш Левски, ти си… лъв, а ние, ние май сме си… тежко е да се
каже, но трябва: ние сме си просто… прасета.

И Ботев умря мърцина като теб, и кой ли не умря за нас, а ние продължавахме да си треперим.
Натреперахме си се донасита, и тъкмо в тоя момент дойде свободата! Е, радвахме й се,
порадвахме й се, тъй да се рече, пък след това… започнахме да я проклинаме.
Защо ли – знаем ли?! Прости сме, не разбираме – или тогава не разбирахме, тогава бяхме
прости. Не че сега сме умници де…

Бачо Левски, колко глупости направихме след теб, само да знаеш?! Щото си бяхме свикнали с
робството, с нашенското “който кротува, си живее животеца”, а който не кротува, за него… сатър.
“Покорна главица сабя не я сече” – това е нашата мъдрост. Времето си течеше, годините летяха,
а ние все си оставахме същите. Времето сякаш течеше извън нас, не в нас. И ние си оставахме
все извън него. Такава е нашата “история”: без време всичко у нас загиваше, без време нищо
свястно не се и раждаше…

Другите народи водиха в този изминал век люти битки за свобода и чест, а ние… какво ние ли? Е,
и ние се биехме, войни водихме, жертви давахме. Но я докарахме дотам, че загубихме… срамно
е да се каже даже… загубихме Македония! И какво ли друго не загубихме. Парчета жива плът
бяха отскубнати от живата снага на Отечеството, а ние не можахме да се опазим. Загубихме
Македония заради недостойнството и малодушието си като народ и като нация. И това си
признаваме, макар често да казваме – за свое оправдание – че ни били виновни… “великите
сили”!

Ние сме си виновни за всичко. От ума си патим, апостоле, винаги така си е било…
Бавно мислим, апостоле, не ни се удава да мислим: и затуй все “изпускаме влака”. Май е прав
дядо Славейков, който си казваше: “Не сме народ, не сме народ, а… мърша”. Жестоко е, ама е
истина. Във всяко стадо има мърша, но у нашето стадо мършата май винаги си е била повечко.
Много повечко!

Времето си летеше, а ние се изпояждахме. Люти битки водехме помежду си. Завистливи сме.
Който покаже главата си над… казана, го дърпахме надолу – ти сигурно си чул тази приказка?
Ако не си я чул, ето, казваме ти я: в българския казан в ада нямало дяволи да ги ръгат отгоре с
вилата. Щото ние сами си дърпаме този, който си подаде главата отгоре!

Ти, апостоле, не знаеш какво е това “комунизъм” – или знаеш само думата. А ние го живяхме. И
как го живяхме само да знаеш? Ех, как го живяхме…

Ами явно много ни пасна този комунизъм: пасна на нашата душевна низост. Рахат си живяхме:
мнозина затуй и до днес жалят за него. Мълчахме. Треперехме от страх – туй поне го умеем!
Много треперехме, ама си бяхме поне… ситички. Стомасите, апостоле, за нас винаги са били по-
важни от главите. Е, на моменти при този комунизъм и от глад щяхме да умираме – ама пък си
правехме… буркани. И така оцеляхме. Подло и мизерно. Мълчахме си най-примерно, тъпеехме,
но пък бяхме сити. Други народи люти битки водеха с комунизма – а ние само в кухните и под
юргана говорехме срещу него. Подла работа, апостоле, е нашата… много подла и мизерна!

И тъй, апостоле, времето се изтърколи сякаш извън нас, а ние все не успявахме да го догоним.
Забравихме твоето мъдро слово: “Времето е в нас, а ние сме във времето”. Сиреч само
доколкото живееш достойно и свободно, само дотолкова си във времето. А нашата българска
разправия със свободата ти я знаеш по-добре от нас, щото я изпита на гърба си. За нашата
свобода увисна на бесилото, а пък ние даже вече като я имахме, не знаехме какво да правим с
нея.

Апостоле, ето че иде най-срамния момент, дръж се яко сега!

Днес е демокрация – уж е свобода у нас, апостоле. Ние обаче бързо й се преситихме на нашата
свобода и демокрация! Не я щем, апостоле, повечето от нашите я не щат. Нещо повече: мразят я.
Все търсят някой, комуто да целуват ръка – и да го слушат. А пък той да ги храни… сито и богато.
За това си мечтаят мнозина от нас, драги наш апостоле! Пак си търсим “цар” и господар. Ти не
ставаш за тази работа – мъртъв си, пък и да беше жив, знаем, не я щеш. А сега у нас е пълно с
кандидати да ни стават господари и ние имаме голям избор. Кеф ти мутри с голи глави, кеф ти…
идиоти с “твърда ръка”, кеф ти мошеници – и то такива, каквито светът не е виждал! Като стадо се
юрваме ту към един, ту към друг. Един ни излъже, поверваме му, друг се разкрещи, рипваме
подир него. Даже един синеок като тебе мнозина малодушни от нас го зоват – не се смей,
апостоле! – зоват го “съвременен Левски”! “Апостол” като тебе го зоват!!! Той затуй се джафка с
турците – за да изглежда като теб. Пълно е с идиоти из Българията и днес, мили апостоле…
Дотук я докарахме, бачо Левски. Такива сме, за резил станахме…

Ех, апостоле, апостоле… Не може явно да се живее повече така. Прав си ти за туй, дето си ни
учил, ама ние не го разбрахме. И сега не че сме го разбрали, но поне го усещаме. Мнозина вече
изпитват погнуса от това, което сме. Няма друг начин: само така можем да се пречистим.
Мръсното в душата си можеш да изчистиш едва когато започне да ти се повдига от него…
Ето за всичко това, молим ти се, велики наш апостоле – прости ни! За подлостите ни, за
слабостта ни, за мекушавостта ни, за недостойнството ни. Ти всичко разбираш – ето, ние се
покайваме. Прости ни – ако можеш. Ние сме с духа ти, и той е с нас – когато мислим за теб,
ставаме по-добри и по-истински. Прости също на враговете ни, които ни тъпкаха и унижаваха.
Най-вече на тях прости – по-добре на тях прости, на нас не прощавай…

Но и да ти се похвалим за нещо, апостоле. Не сме чак такива мизерници. Имаме и един успех –
макар сами да не знаем как го постигнахме. Вече ни приеха като равни сред най-достойните
народи на Европа. Наистина невероятен триумф! Европа вече не е същата каквато я знаеш – тя е
съвсем друга. И ние сме сред първите европейски народи – нищо че сме си все така бедни и…
недостойни. Но вече искаме да станем други. Твърдо го искаме – поне тия от нас, които сме се
отвратили от това, което доскоро бяхме.

И ще бъдем други!

Това е. Спи спокойно! Гледай ни отгоре и ни кажи едно… “аферим, машалла”. Браво ни кажи! Ще
се постараем да го заслужим поне тепърва!
Ангел Грънчаров, Пловдив
Angel Gruncharov, Plovdiv, Bulgaria