170 години от рождението на Васил Левски
Vassil Levski's  170th Birth Anniversary
International Essay-Contest
18 July 2007
Karlovo, Bulgaria
18 юли 2007
Кaрлово,
България
In Bulgarian
Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас
We have to be in our epoch if we want to feel it in our everydayness
Ние трябва да сме във времето, ако искаме и времето да бъде в нас!
                                                         
Българио, за тебе те умряха
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха.
И твойто име само кат мълвяха
умираха без страх.
                   Иван Вазов

Време, време, време... Кое наричаме време?! Дали отминаващите години или може би
необходимостта да си актуален....Как времето прониква в нас и как да влезем ние в него?!...А
имаме ли  място там?! Задавах си тези хиляди въпроси, докато търсех истината къде сме
всъщност ние, българите, днес...,дали във времето или в надпревара с него, а дали и то е в нас
или е някъде далеч...Къде?!

Така започна моето малко търсене на отговорите за отминалите години, за славното, достойно
за гордост българско минало, за свободата...най – висшето човешко право и за времето, което
никога не би могъл да уловиш...

След като дълго се опитвах да открия дали наистина има човек, който да е успял да остане във
времето, най – сетне сърцето ми подсказа едно име на човек, личност, герой, безспорно влязъл
във времето или не просто в него, а някъде отвъд ...Едно име, което всеки българин знае... Васил
Левски... Защо точно той ли, след като има стотици други национални герои, не по – малко
достойни да влязат в народната памет?! Може би защото единствен той е успял да надрастне
своето робско време, подвластно на примирението, болката, страданията... и да се превърне в
човекът, който да се бори с него...И както казва Николай Хайтов, в една своя книга за живота и
смъртта на Апостола: „С две големи неща Левски е заслужил високото си място в нашата
история. Едното е, че той пръв достигна до мисълта, че българският народ не бива да чака
освобождението си отвън, а трябва да го извоюва сам...И второто голямо негово дело е, че той
сам пристъпва към осъществяването на своята идея.”

В години, когато страхът от утрешния ден е задушавал измъчените български души, а
страданията пред лицето на смъртта са отнемали и най – малкото желание за съпротива, Васил
Левски успява да открие в себе си онази искрена любов към Родината, с която да се
противопостави срещу безмилостния поробител. Едва ли нашата многовековна история помни
друг човек, който да се е захващал с по – рискована и по – трудна задача от тази, с която се е
захванал Левски, решавайки, че иска да посвети живота си на една цел...да види своята
България свободна!!! Необикновен и твърде различен от своите съвременници той се е
откроявал със своята чиста и непорочна душа, неподвластна на злобата и подлостта,
неподвластна дори на болката и страданието, душа на победител...Душа, в която са били еднакво
застъпени нежната обич към Родината с революционната войнска твърдост, дарбата да
ръководи с готовността да се подчинява, способността да мечтае...с умението да действа...

Ето, това е, което прави Васил Левски не просто революционер, борещ се за свобода, а личност,
която дори 134 години след смъртта си, да вълнува българина, спомнящ си за саможертвения
подвиг. Личност, достигаща висотата на светец, който тъй безкористно и вярно е горял в едно с
болката на своята страна, в едно с победите и с провалите, в едно с лишенията, дори и в
смъртта, подарявайки всеки миг от живота си на Родината...

Трудно ми е да кажа за Васил Левски нещо, което вече да не е казано, нещо по - свято и по -
красноречиво от неговите собствени думи, с които той определя своето място в живота: „Ако
спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само себе си!!!”. Трудно ми е дори да погледна
себе си като родолюбива българка, чиято мечта е, не да остане в своята родна страна, а да
избяга далеч, далеч от нея! Трудно ми е да повярвам, че днес аз живея в тази България, за която
Левски е жертвал себе си - неговата Българя – пламенно обичаната и ревностно защитаваната,
онази чиста и свята България, за която той се е борил до последния си дъх...Трудно ми е да
повярвам...., а дали го заслужавам ?!

Така, разсъждавайки какво е да си човек във времето, неминуемо отново се появява въпросът
„Къде сме ние сега във времето?” и във времето ли сме въобще?! Искаше ми се да кажа да, ние
имаме своето място в него, но уви, това би означавало да излъжа...Безкрайно вгледани в своите
собствени грижи, безкрайно отдадени на проблемите от деня, все по – малко се замисляме за
това, че нашата малка България отново се „събужда” след дългия си сън и поема по неравния
път на времето, което е изгубила за всички тези години на мълчаливо примирение с
обстоятелствата, които някой друг и е налагал... Дали ще стигне далеч...зависи само от нас,
българите, от това дали ще я обичаме както Васил Левски или ще бягаме от нея, обладани от
страх, че трудно виждаме бъдещето си, което все още си пробива път през мъглата на
безвремието... От нас зависи...,от нас и никой друг...А какво по – лесно бихме могли да направим,
от това да милеем за нашата Родина, да я пазим и браним, така както я е защитавал Левски
преди цели 134 години...Нима ние днес не сме българи като него, нима тя не е същата онази
България, на чиято свобода Апостолът е посветил живота си.

Какво е да си човек във времето?! Дали е просто необходимостта от актуалност или умението да
живееш пълноценно..., а може би е нещо, което далеч надхвърля границите на съзнанието...,
нещо което не би могъл да дефинираш или обясниш...А времето всъщност не означава ли
памет?! Памет, която те обезсмъртява и преодолява отминаващите години...Тогава не бихме ли
могли да кажем, че всъщност Левски е най – светлият пример за човек преборил не само
робското време, а и времето на век и половина след смъртта си... Успял да влезе в сърцата на
българите, не просто като Апостола на свободата, а по – скоро като Апостола на човещината, той
е символ на нравствена сила и душевна чистота...

Колкото до нас, като хора, борещи се да оставят своята следа във времето, бих могла да кажа
само, че то помни, както сълзите на болката и отчаянието, така и щастието от победата, времето
помни както миговете на възход така и тези на падение, както доброто, така и лошото...Лошото,
обаче, след време избледнява... Така остава само един начин да преодолеем преходността на
човешкия живот и да обезсмъртим душите си, оставяйки ги в паметта на времето, без дори да се
налага да следваме високи идеали или да извършваме велики подвизи, защото рано или късно
истината за тези наши дела ще се размие някъде назад през годините...Това, което ще остане
живо е споменът за нашата човешка личност  най – красноречивото доказателство, че сме
успели да преборим времето, да влезем в него и да останем в свещена му памет...И независимо
дали целта ни е била да видим Родината си свободна, да докоснем звездите или просто да
бъдем щастливи, щом тя е давала мир на душите ни и смисъл на живота ни, щом сме се борили
до последно за нея и сме живели достойно, честно и безкористно значи все пак имаме своето
малко място, някъде там, във времето....

Илияна Цонева Хинова
ученичка от Национална Априловска гимназия
град Габрово
9клас
Илияна Цонева Хинова, Gabrovo
Iliyana Tsoneva Hinova, Gabrovo, Bulgaria