170 години от рождението на Васил Левски
Vassil Levski's  170th Birth Anniversary
International Essay-Contest
19 February 2007
18 July 2007
Karlovo, Bulgaria
18 юли 2007
Кaрлово,
България
In Bulgarian
Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас
We have to be in our epoch if we want to feel it in our everydayness
Ние трябва да сме във времето, ако искаме времето да бъде в нас
         
Часовниковите стрелки безпощадно се въртят, неизбежно сменяме календар след
календар, времето неумолимо препуска, пишейки своята история. Но колкото и
безпощадно, неизбежно и неумолимо да се случват нещата, ние сме тези, които
имат силата и възможността да ги ръководим. Не можем да спрем хода на
времето, но можем да го подчиним на себе си, защото сами пишем историята на
живота си. Каква ще е тя, е изцяло в наша власт.
           Всеки има еднакъв шанс да бъде човек. Всички се раждаме, живеем и
умираме. Как и кога да се родим не зависи от нас, но как ще живеем и ще си
отидем ли от света с достойнство, оставили незаличима следа – това определяме
ние.
          Не малко са примерите от световната история, за които можем да кажем:
„Да, той не живя напразно, не отмина незабелязано, той промени своето време,
той е част от причината нашето време да е такова каквото е, той е част от
историята, както историята е част от него и винаги ще го помни.
         Типичен и достоен пример за подобна личност е Васил Левски.
Представител на един конкретен народ и живеещ в конкретен период от време,
той всъщност е образ от световна величина и със световна значимост, преминал с
делото си отвъд всякакви времеви и държавни граници. Живеейки в своето време,
повлиян от историята, опитвайки се да изгради едно по-добро бъдеще, той се
превръща в личност на всички времена. Доказателство за това е факта, че го
помним и че неговите завети днес не звучат остаряло или невярно. Той
продължава да бъде актуален и значим.
         Ние имаме предимството да се учим от доста богата история. Ако съумеем
да използваме максимално уроците ù и да ги приложим през призмата на
настоящето, с оглед градивно бъдеще, то и ние ще сме успели да прескочим
пределите на времето, живеейки в него. Eто защо примерите на времето, и то
добрите, са крайно нужни.
         Въпреки целия икономически, стопански и дори духовен напредък, за които
претендираме като съвременни хора, историята сякаш се повтаря, и то в по-
застрашителна сила. И днес много от въпросите се решават с оръжия, и днес
съществуват конфликти на верска основа, наблюдават се граждански размирици,
сега обаче всичко е в по-внушителни размери. Човечеството е изправено пред
задачата да съхрани света, в който живее, да промени хода на времето, да докаже,
че е мислещо същество. Колко на място звучат думите на Левски, отпечатани във
вестник „Свобода”: „От каквато и народност да живеят в този наш рай, ще бъдат
равноправни с българина във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише
„Чиста и свята република”. Колко отдавна той е осъзнавал, че религиозни и
народностни противоречия не са никому нужни. Разбиране, в което съвременният
човек изобщо не е съвременен. Също толкова актуално е и неговото: „Ако спечеля,
печели цял народ, ако загубя, губя само себе си”. Ако човешкият живот минава под
това мото, светът би станал много по-съвършен. Уви, сега владее егоизмът.
Схващаме го като най-естественото и човешко чувство и така го оправдаваме. Но
прави ли това от нас съвременни хора, или по-скоро по съвременен начин се
измъкваме от отговорност. Този егоизъм всъщност ни отвежда в началото, при
пещерния човек, при „правото е на по-силния”. Не можем да живеем в съвремието
с мисли актуални за отдавна отминалите варварски времена, защото потъваме в
едно безвремие, в което сме напълно излишни както на времето, така и на себе си.
         Дали „времената се менят и ние се меним с тях”, или тъпчем на едно място,
неспособни да се развием напълно, неможейки да уловим бързината на
часовника?  Дали най накрая сме разбрали, че „времето е най-добрият учител в
живота”, или продължаваме да живеем полюшвани от мига, зависещи от него и
невлияещи му по някакъв начин, пренебрегвайки уроците на миналото? Дали
наистина „времето лети, вечността остава”, или времето лети и нищо не остава?
Сложни дилеми, а отговорът е един: ние трябва да сме във времето, ако искаме и
то да бъде в нас; от пасивни наблюдатели да се превърнем в активни деятели, от
творения в творци. Трябва да живеем тук и сега, но незабравяйки своята
идентичност, нито отговорността, която имаме пред бъдещето. Живот, живян по
този начин би бил смислен, достоен и съзидателен.



                
Вангелина Иванова  
Vangelina Ivanova, Bulgaria